— Не мърдай! — изтърси Кропоткин. — Свали оръжието или ще го убия!
Отвън Ранди чуваше гласове, които надвикваха затихващия писък на хеликоптерните двигатели. Да заповяда на Кропоткин да свали ножа щеше да е безполезно. Всички залози бяха на негова страна и той го знаеше!
„Жалко, докторе.“
Тя се ожесточи и натисна приклада на автомата по-плътно в рамото си, а пръстът й се стегна върху спусъка. Троубридж видя, че краят наближава, и от устните му излезе немощен вопъл на отрицание. Кропоткин също го видя и се сниши зад човешкия си щит.
Тогава погледът на Ранди се плъзна край двамата мъже и през вратата на радиокабината. Кропоткин също не си беше губил времето. Шаситата на трансмитера лежаха отворени и напълно разбити.
Ранди бавно остави дулото на пистолета да се смъкне на пода, а в гърлото й се разливаше горчилката на абсолютното поражение. Нищо ценно не можеше да постигне сега. Нямаше причина да цапа ръцете си с кръвта на Троубридж. Зад прозорците на хижата пробягаха сенки. В лагера нахлуваха въоръжени мъже. Но още преди да влязат с трясък през вратата зад нея, тя беше оставила пистолета на работната маса.
С вдигнати ръце тя сключи пръсти зад тила си, докато цевите на оръжията се забиваха в гърба й.
32
Глетчерът в седловината
Покрай гърлото на пещерата ниско над земята плавно се търкулна снежна дипла, понесена от все по-силния порив на вятъра.
— Давам монетка, за да чуя мислите ти, Джон — тихо каза Валентина.
Смит хвърли кос поглед на север към притъмняващото небе.
— Друг фронт идва към нас.
— Интересно кое ще изпревари — лошото време или залезът. Искаш ли енергийна вафла?
— Не, благодаря.
Подполковникът и историчката лежаха един до друг в сенчестия заслон на входа и гледаха подходите през глетчера. След началното разпознаване и ликвидиране на първия от групата спецназовци на леда нищо не помръдваше. Имаше го само усещането за активност, породено от факта, че срещу тях стои вражеска сила, враг, който няма да бездейства и няма да им позволи да останат живи.
Смит погледна през рамо към чудатата половинка от своята пехотна група, докато тя дъвчеше закуската си с явно задоволство. Иззад качулката на якето нейните фино изваяни, доста екзотични черти бяха спокойно отпуснати.
— Добре ли си? — попита той.
— О, да. Съвсем добре. — Тя огледа черните вулканични стени и покрива на тунела. — Не е точно Канкун, но виждам чудесен потенциал за развитие на зимните спортове.
Смит тихичко се засмя и отново насочи вниманието си към подстъпите до пещерата. Забележителна жена.
— Нещо против да ми отговориш на един въпрос? — попита той.
— Защо не?
— Какъв е този твой акцент? Не е точно английски, нито пък съвсем австралийски. Не мога да определя.
— Той е от страна, която вече не съществува — отвърна Валентина. — Родена съм в Родезия — не в Зимбабве, ако нямаш нищо против, а в Родезия. Баща ми беше държавен служител по контрола над дивеча там, преди Мугабе да вземе властта.
— А майка ти?
— Американка, почти зоолог. Била е докторант и изследвала дивите животни в Африка, но след като се омъжила за баща ми, така и не се върнала в Щатите да си довърши научната степен.
Валентина за миг се намръщи от някакъв изникнал спомен.
— Това всъщност ми осигури двойно гражданство, което се оказа доста удобно, когато нещата окончателно се превърнаха в ад у дома. Успях да избягам в Америка и да живея със семейството на майка ми след…
— Разбирам. И как стигна до там?
Тя го погледна, замислено стиснала устни.
— Този въпрос не влиза ли в класифицираната информация за оперативните агенти или нещо такова? Също като „онзи въпрос, който не можеш да задаваш“ в Чуждестранния легион?
Смит повдигна рамене.
— Откъде да знам. Но ти сама каза, че сме предопределени да станем любовници. Въпросът сигурно пак ще изникне.
— Правилно предположение — съгласи се тя и пак погледна към леда. — Това е дълга и доста криволичеща история. Както казах, баща ми беше служител по контрола над дивеча и командир на нашата местна териториална военна част — ловец, учен и войник, който сигурно щеше да е много по-щастлив, ако беше съвременник на Сесил Родс и Фредерик Селус. Аз съм родена във военна зона и съм отгледана в дом, където оръжията бяха и факт, и жизнена необходимост. Най-ранните ми спомени са звуците от престрелка над двора около къщата ни. Дадоха ми пушка на възраст, в която повечето малки момиченца в Америка още получават кукли Барби, и застрелях първия си леопард, докато се опитваше да се покатери през прозореца на стаята ми.