За секунда сърцето на Смит спря да бие; после той разбра, че иглата на гранатата и предпазната халка още са на мястото си.
Миг по-късно беше забравил ужаса от гранатата.
Разхвърча се натрошен лед — автоматичните оръжия почнаха да обстрелват глетчера около него. Мъртвият войник от спецназ спаси живота на Смит. В гротескни гърчове пое куршумите, предназначени за него. Валентина крещеше нещо и той чу пронизителните изстрели на модел 70, докато тя отвръщаше на огъня.
Невидими неща зловещо се устремяваха към Смит, докато той се виеше по корем и се изтегляше обратно към пещерата като уплашен омар. Успя да се скрие зад ниската снежна стена напречно на входа. Обгърна с ръка Валентина и я придърпа до себе си. Двамата се притискаха един към друг, докато бушуващата стрелба за отмъщение искреше и пищеше по стените на тунела.
Отвън на глетчера пълнителите се изпразниха и оръжията замлъкнаха. Върна се глухото, призрачно стенание на вятъра.
— Вал, добре ли си?
— Не съм улучена. Ами ти?
Смит забеляза едно-две разкъсвания по отпуснатия плат на камуфлажния си комбинезон.
— За малко, но никой не спечели пурата.
— Кубинска без съмнение — Валентина се изви да се освободи и леко погледна над снежната стена. — Да му се не види, колко са добри тези! Изобщо не ми хрумваше, че са там, докато не се активизираха и не видях блясъка на дулата им. Държат ни на прицел от поне шест различни позиции.
Смит беше получил живо доказателство за това. Гърлото на пещерата беше покривано от пълен огневи сектор. С неизбежното спускане на нощта, докато търпеливите, смъртноопасни мъже допълзяваха през леда все по-близо, този сектор щеше да се стеснява. Връхната точка щеше да е концентрирана и съкрушителна вълна от мощни експлозиви и автоматичен взрив, връхлитаща входа на тунела.
Двамата с Валентина можеха да се оттеглят по-дълбоко в пещерата, но просто щяха да се превърнат в плъхове, които навлизат все по-дълбоко в капана, за да бъдат методично изличени с ръчни гранати. Да се предадат, изглежда, също не беше изход.
Трябваше да има друг начин. Трябваше да има!
— Можеш ли да удържаш крепостта за малко, Вал? Искам да вляза и да проверя няколко неща.
— Мога да се справя — отвърна тя, докато зареждаше с палец магазина на пушката си. — Не мисля, че засега ще са в настроение да си правят повече шеги. — Тя кимна към трупа, проснат пред входа на пещерата.
— Така е.
Той й остави своя SR-25 и лентата с патрони и тръгна към извивката на тунела на четири крака. Зад извивката спря и включи джобното фенерче. За момент взе предвид генераторното устройство и руската радиостанция, после отхвърли идеята. Акумулаторите се бяха изтощили преди десетилетия, а наличното гориво се беше превърнало във восък и лустро. Дори да успееха да задействат устройството, на кого щяха да се обадят, за да промени нещата? Единственият изход от тази бъркотия беше да се справят сами.
Смит се спусна в главната кухина и с усилие се запъти към малкото светло петно, идващо от свещта, която беше оставил запалена.
— Подполковник?
— Аз съм, майоре.
Смислов беше буден и се беше изправил до седнало положение върху спасителното одеяло. Смит застана на колене и закрепи с една ръка вързания мъж.
— Как се чувстваш? Някакво замайване? Двойни образи?
— Нищо лошо.
— А студът? Напада ли те? Кръвообращението ти нарушено ли е някъде?
— Не. Не е зле.
— Искаш ли малко вода?
— Да, моля.
Смит даде на Смислов една глътка от своята манерка. Руснакът се изжабурка и изплю парче съсирена кръв на една страна.
— Благодаря. Цигара?
— Против моите принципи е, но при тези обстоятелства… — Смит затършува из джобовете на Смислов, докато намери нещата за пушене на руснака. — Тази какво прави? — попита той, като вдигна газовата запалка.
— Пали цигари — лаконично отвърна Смислов.
— Добре. — Смит пъхна края на филтъра между устните на Смислов и запали цигарата.
— Благодаря — каза руснакът, обвит в дим. — Какво стана? Чух стрелба.
— Твоите хора опитаха да ни ударят — отвърна Смит, докато връщаше манерката в съответния джоб.