— Професорката добре ли е?
— Да. Но от вашите загубиха двама дотук.
Смислов затвори подпухналите си очи.
— По дяволите! Това не трябваше да става!
— А какво трябваше да стане, майоре?
Смислов се поколеба.
— Да му се не види, цялата работа вече се разкри! — каза настойчиво Смит. — Допускам вероятността, че тук става нещо, което никоя от държавите ни всъщност не иска да се случва. Дай ми нещо, за което да се хвана, и може да успеем да спрем това!
Смислов поклати глава.
— Не, подполковник, съжалявам, но вече е твърде късно. Ескалацията е започнала. Вече е неизбежно.
— Тогава ми отговори на един въпрос. Защо?
Смислов тежко въздъхна.
— Моето правителство винаги е знаело, че „Миша 124“ е паднал на остров Уензди. Освен това знаеха, че и антраксът още е на борда на самолета, а екипажът е оцелял при сблъсъка. Успели са да установят радиовръзка с нашите сибирски бази. Обадили са се за помощ. Но от Политбюро сметнали, че спасителната мисия ще представлява… трудност. По онова време не са имали атомни подводници. Уензди е бил извън радиуса на действие на ски самолетите, които са били на разположение тогава, а да се опитват да достигнат острова с ледоразбивач, е щяло да привлече вниманието на канадските и американските военни. Страхували се, че Съединените щати може да научат за осуетеното нападение над Северна Америка и че вие ще отвърнете със свой собствен първи ядрен удар. Следователно политкомисарят на „Миша“ получил заповед да ликвидира всички доказателства за мисията на бомбардировача.
— Включително и екипажа?
Смислов кимна, без да поглежда Смит в очите.
— Да. Смятали, че екипажът най-много застрашава сигурността. Опасявали се, че щом екипажът разбере, че от Съветския съюз няма да дойде никаква помощ, може да опита да се свърже със западните сили за спасение. Студът и гладът не са приятен начин да умреш. Политкомисарят на „Миша“ е бил инструктиран да… се справи с тази потенциална заплаха за страната.
— Включително и със себе си?
Смислов сви рамене.
— Той е бил политкомисар на стратегическите нападателни сили на Съветския съюз. Такива хора бяха членове на партията — фанатици. Според него да умре за славата на майка Русия и социалистическата революция е била най-голямата чест, дори ако тази смърт идва от собствената му ръка по поръчка на партията.
— Но командирът на самолета явно не е приел много добре цялата тази идея за славна смърт.
Смислов почти се усмихна.
— Явно. Съветското правителство започнало да се страхува да не би нещо да се е объркало, след като не получава последно потвърждение от политкомисаря с уверението, че е изпълнил дълга си, но нищо повече не можели да направят. Както се казва, избрали са „да оставят спящите кучета на мира“. Надявали са се останките просто никога да не бъдат открити.
— Но ги откриха.
— Да, и то съвсем невредими. Моето правителство знаеше, че самолетът ще се разследва. Прикрепиха ме към вашия екип, за да науча дали политкомисарят е успял да унищожи доказателствата за мисията на „Миша 124“. Ако не, от мен се изискваше аз да ги унищожа. Но и аз, и политкомисарят се провалихме. Сега в ход е алтернативен план, който да гарантира, че истината никога няма да стигне до външния свят.
Смит по-силно стисна рамото на Смислов.
— Можеш ли да наредиш на войските отвън да се отдръпнат? Или да се свържеш с някой, който има властта да отмени тази бъркотия, преди да сме дали още жертви?
— Де да можех, полковник. Но спецназовците получават заповеди от по-високо ниво, а аз съм извън тяхната командна верига. Сега остров Уензди трябва да се прочисти. Всяка улика за мисията на „Миша“ трябва да се унищожи, включително и екипът разследващи. За моето правителство заплахата от антракс е по-малка, отколкото заплахата, която идва от истината за мисията на „Миша“.
— Но защо? — искаше да разбере Смит. — Защо е всичко това, за нещо, което е станало преди повече от петдесет години?
Докато отговаряше, в гласа на Смислов се прокрадна тъжна ирония.
— У нас бихме казали „само преди петдесет години“. Вие, американците, сте еднодневки. Бързо прощавате и забравяте. Един ден воювате с някоя нация, а на следващия й пращате помощи и уреждате туристически обиколки. В Русия не е така, както и при народите около Русия. Спомените ни се пазят дълго, а горчивите — подхранваме.
Ако беше излязла и дума, че Русия е била на косъм да отприщи ядрено унищожение на света, дори след половин век пак щеше да има реакция: гняв, страх, отмъщение — неща, от които моето правителство няма нужда и не желае. Във вашата страна има политически лидери, които ще си спомнят студената война и ще работят за прекъсване на помощите, които получаваме от вас. Дори сред нашите хора ще избухне ярост, вероятно достатъчна, за да подклажда по-нататъшно отцепничество и окончателно рухване на държавната ни власт.