— И вашето правителство смята, че след като убият екип американски агенти и група невинни цивилни учени, това няма да даде отражение? — попита Смит.
Смислов поклати глава.
— Няма да опитвам да съдя действията на моята страна пред теб, подполковник, но нашите ръководители се страхуват, а уплашеният човек понякога не реагира разумно.
— Боже! — Смит се залюля върху петите на ботушите си.
— Надявам се, че ще повярваш на думите ми, подполковник — съжалявам, наистина съжалявам, че ти и другите сте въвлечени в това.
— И аз съжалявам, майоре. — Смит вдигна фенерчето и се изправи на крака. — Но аз съм като командира на бомбардировача. Нямам намерение да си лежа и да умра в името на майката родина.
— Разбирам. Ние двамата сме войници. Всеки прави каквото е длъжен да прави.
Смит освети с лъча лицето на Смислов.
— Можеш ли поне да ми кажеш защо нападението е било предприето, а после е отменено в последната секунда?
— Не мога да направя това, подполковник. — Макар че Смислов примигваше на светлината, лицето му беше невъзмутимо. — Това е държавна тайна, дори по-голяма и от тази за „Миша 124“.
Смит отстъпи назад от пленника си. Тук нямаше какво повече да получи, а времето му изтичаше.
Имаше още една възможност, която трябваше напълно да разучи. Смит започна бавен и обмислен преглед на стените в пещерата, като осветяваше с лъча на фенерчето безбройните пукнатини и пролуки в грапавата вулканична скала. Почти се беше отчаял, че ще намери нещо, но високо горе върху порутения заден наклон на пещерата, оттатък вдлъбнатината, в която бяха намерили телата на командира и политкомисаря, той съзря бледо сияние.
Смит се покатери върху разхвърляните базалтови блокове близо до тавана на пещерата. Бледото нещо беше парче двойна парашутна коприна, прикрепена и затисната на мястото с клиновидни каменни късове.
Преграда срещу вятъра.
Смит измъкна камъните, дръпна плата настрани и усети ледената, усойна струя въздух върху лицето си. Каналът, прокопан от лавата, продължаваше оттатък кухината на спасителния лагер! Някога в миналото там бяха пропаднали скали и бяха създали естествена отвесна преграда в тунела. Но оставаше една пролука, достатъчно голяма, за да може човек да пропълзи през нея до следващата широка част, която лежеше от другата страна.
Смит се промъкна през пролуката и си проправи път по наклона от вътрешната страна. Насочи фенера напред и лъчът му се изгуби в мрака. В долната си част каналът се разширяваше до размерите на автомобилен тунел и, изглежда, продължаваше на известно разстояние. Като извади компас от джоба си, Смит го отвори и провери излъчващия светлина циферблат. Ориентира се, изчисли наум корекциите за близост на магнитния полюс и прецени, че тунелът върви горе-долу успоредно на външната повърхност на планината.
Може би… само може би. Зависеше от това колко продължава тунелът и дали има втори изход. Той предпазливо тръгна да си проправя път по-навътре в тунела, като се опитваше да определи ъгъла на наклона. Къде беше — над или под повърхността на глетчера?
Придвижването ставаше бавно и опасно. Тъмнозелени локви хлъзгав, прозрачен, полиран лед лежаха неподвижно около големи колкото мебели отломки от базалт. Подът на тази част от тунела беше по-разбит и неравен, отколкото в кухината на лагера, вероятно знак, че освен това е и по-нестабилен. Смит нямаше нито време, нито намерение да се тревожи за това. Сто метра… двеста метра…
Ето! Ивица бяло на фона на черната скала, сняг, посипал се надолу по стената на тунела!
Смит се покатери по гладкия наклон на миниатюрния ледник до мястото, където плътният сняг пробиваше в канала, прокопан от лавата. Беше на около осем крачки над тавана на пещерата и заемаше площ с размерите на масичка за кафе. Като се закрепи с крак на здрава каменна издатина, той изключи фенерчето и изчака очите му да свикнат. След две минути можеше да различи и най-слабата светлина, прозираща отвън през снежната запушалка. Дневна светлина!