— Имаме проблем — каза тя, като контролираше силата на гласа си точно над воя на вятъра.
— Само един? — отвърна Смит с мрачна насмешка.
Тя наклони глава към гърба на Смислов, без да се усмихва.
— Сериозно говоря, Джон. Трябва да сме в състояние да се движим. Той ни забавя и усложнява и без това трудната ситуация.
— Знам, но нямаме кой знае какъв избор. — Той също свали маската и очилата си и й предостави възможност да чете изражението на лицето му. — Не можем просто да го освободим. Ако се присъедини към спецназовците, ще е много ценна придобивка за тях, а картите вече са раздадени не в наша полза.
— Напълно съм съгласна, Джон. Не можем да му позволим да се върне при руските си приятели. — От нея се излъчваше арктически студ също като обстановката наоколо. — Но не можем и да го държим като домашен любимец. Тъй като нямаме удобен военнопленнически лагер, където да го пуснем, ни остава само една възможност…
— Която още не съм склонен да обмислям.
Тя се намръщи.
— Джон, цивилизацията е прекрасна, но бъди практичен. Изправени сме до стената — буквално! Ако става дума за Хипократовата клетва, тогава аз мога да се справя. Григорий и аз може да идем на кратка разходка, да се насладим на пейзажа…
— Не — категоричен беше Смит.
— Джон, не можем да си позволим…!
— Още не съм сигурен дали той ни е враг, Вал.
— Джон — повиши глас Валентина в знак на протест. — Бях там този следобед, когато болшевишкото копеле се опита да стовари чука върху теб! Значи не се брои за приятел!
— Знам. Имай ми доверие за това. Нещо ми подсказва, че самият Смислов още не е сигурен какъв е. Искам да му дам шанс да избере. Това е решение на командира, Вал. Не подлежи на обсъждане.
— Какво ще стане, ако реши, че е с тях, а не с нас?
— Тогава, както се казва в книгите, ще преразгледаме ситуацията и ще предприемем необходимите действия съобразно тактическите условия.
— Ами ако задържим Смислов и той ни убие, Джон?
— Тогава значи генерално ще съм прецакал работата и провалът на мисията ще падне изцяло върху мен.
Тя понечи да отговори разгорещено, поколеба се, после кисело се усмихна.
— Е, след като смяташ да си признаеш — каза тя, докато вдигаше отново маската си. — Но ако допуснеш да ни убият, преди да си ме вкарал в леглото, както се полага, поне веднъж, ще се пръсна от гняв и няма да ти проговоря цяла седмица.
Смит се засмя напук на себе си и ситуацията, в която се намираха.
— Благодаря ти, че ме мотивираш така, Вал — отвърна той и леко я стисна за раменете. — Тогава първо да приключим с това спускане.
41
Южната страна на остров Уензди
Ранди отчаяно искаше повече сняг и вятър. Както се беше опасявала, бурята не беше достатъчно силна, за да прикрие стъпките й. Като се обърнеше назад, виждаше как светлинните пръчки и лъчите на фенерите следват наполовина заличените й дири. Сигурно бяха поне шестима и я тласкаха неотклонно все по-нагоре по лицевата страна на хребета.
Още не се налагаше да бяга от изстрели. Това беше добре. Означаваше, че нямат видимост до нея. Но тя не можеше да предвиди нищо на повече от метър-два пред себе си и започваше да губи ориентация в бурната нощ. Ранди вече не можеше да определи местоположението си спрямо останалия остров. Намираше се някъде на централния хребет. Беше само въпрос на време да се озове в капана на внезапно свършваща издатина или в падина без изход.
Трябваше да намери скала, гола скала насред свят от лед и сняг, за да изгубят следите й. После трябваше да намери нещо като подслон. Чувстваше се уморена, страшно уморена. Препъна се в покрита със сняг купчина отломки и падна, като удари рамото си в масивен скален блок.
Не, не скален блок. Прекалено масивен беше. В отвесната част на скала. Боже, само да можеше да види къде е! Ако можеше просто да полегне за секунда и да затвори очи… „По дяволите, Джон, къде си?“
Тя рязко отвори очи и се насили да застане на ръце и колене. „Движи се, глупава кучко! Не помниш ли? На света няма никой, на когото да разчиташ, само на себе си. Всички други около теб умират. Движи се! Губиш време и дистанция! Светлините приближават.“
Ранди се изправи на крака и продължи, а дясната й ръка докосваше повърхността на скалата за ориентир. Как, по дяволите, изглеждаше светът около нея? Виждаше само различни сенки и тъканта на мрака.