— Имаше телефонно обаждане за вас в базовия лагер, сър, от дежурния офицер в „Мейн Пост“. — Тя извади бял лист хартия от бележник от горния джоб на бойната си униформа. — Трябва да се обадите на този номер възможно най-бързо. Той отбеляза, че е много важно.
Смит прие подадената бележка и я погледна. Само това се изискваше. Смит отдавна беше запаметил този номер. Означаваше не толкова телефонен номер, колкото идентификация и повик да се яви на служба.
Смит сгъна обратно листчето и го прибра в джоба си, а по-късно щеше да го изгори.
— Трябва да се върна във форта — каза той с равен глас.
— Вече е уредено, сър — отвърна куриерът. — Може да вземете мотора до базовия лагер. Там ще ви чака автомобил.
— Ние ще се погрижим за принадлежностите ви, полковник — намеси се инструкторът.
Смит кимна. Най-вероятно нямаше да се върне.
— Благодаря, шефе — каза той, като протегна ръка към сержанта. — Програмата е хубава. Научих много неща.
Сержантът отвърна на здравото ръкостискане.
— Надявам се да ви е от помощ, сър… някой ден. Всичко хубаво.
Магистралата в посока към „Форт Луис“ лъкатушеше из обраслите с дървета подстъпи на Каскадните планини и минаваше през редица градчета, които преживяваха икономическо преустройство и от сечене на трупи преминаваха към туризъм. Шестото по големина военно укрепление в Съединените щати — „Форт Луис“ — служеше като средство за първична организация на американските отбранителни ангажименти в северната част на Тихия океан и като основна база за високотехнологичните армейски бригади „Страйкър“. Огромен брой от масивните осемколесни бронетранспортьори можеше да се видят как запълват автомобилния парк на укреплението и как с грохот се движат по достъпните пътища към полигоните.
Фортът служеше и за база на частите от Пети специални сили, от Втори батальон, на Седемдесет и пети боен отряд и на ескадрила от 160-и специален въздушен полк. Следователно членовете на базовия състав бяха добре запознати с изискванията и нуждите на секретните операции.
Когато Смит се представи в сградата на командването, дежурният офицер не зададе никакви въпроси. Бяха го предупредили да очаква този изгорял от слънцето, брадясал непознат, облечен в потна камуфлажна униформа. Освен това от най-високо ниво му беше заповядано да окаже на Джон Смит всякакво съдействие.
Накратко, Смит се озова седнал сам в кабинета на командването, със секретна комуникационна платформа на бюрото пред себе си. Набра номера, без да се консултира с листчето, което му бяха дали. На източния бряг на Съединените щати, в съоръжение, което обществеността мислеше за частен яхтклуб в Анакоста, Мериленд, звънна телефон.
— Да — отсреща отвърна делови женски глас.
— Обажда се подполковник Джон Смит — каза той предпазливо не заради човека от другия край на линията, а заради системата за гласова идентификация, която следеше обаждането.
Преценката на устройството трябва да е била благоприятна, защото Маги Темпълтън заговори отново, а в гласа й вече се усещаше значително повече топлота и оживление.
— Здравей, Джон. Как е във Вашингтон? Тоест в столицата.
— Целият е в зеленина, Маги, поне половината, която съм видял. Предполагам, че ти и шефовете имате нещо за мен.
— Така е. — Професионализмът отново завладя гласа й. Маргарет Темпълтън беше повече от изпълнителна асистентка на Фред Клайн. Вдовица на агент от ЦРУ, самата тя ветеран след години, прекарани в Ленгли, елегантна, побеляваща блондинка, тя щеше да бъде следващият командир на Първи секретен отдел. — Господин Клайн иска да те уведоми лично. Имаш ли устройство да получиш разпечатка?
Смит хвърли поглед към лазерния принтер на бюрото, свързан към секретната платформа, и забеляза неговите светещи зелени лампички.
— Да.
— Ще почна да ти изпращам данните за мисията. Сега те свързвам с господин Клайн. Да се пазиш.
— Опитвам се, Маги.
Щом настолният принтер започна да пърпори и да съска, телефонът прещрака и Смит видя как връзката прескочи от комбинираната работна станция кабинет с внушителна редица от компютърни и комуникационни устройства на Маги към втората, по-малка и по-празна стая.
— Добро утро, Джон — гласът на Фред Клайн беше тих и овладян. — Как върви обучението?
— Много добре, сър. Остават ни три дни до края на курса.
— Не, подполковник. Курсът за теб завърши току-що. Ще трябва веднага да приложим обучението на практика. Появи се проблем, с който единствено ти си способен да се справиш.