Вече бяха доста над изследователската станция. Лицевата част на скалата беше от дясната й страна, значи вървеше на запад. От лявата й страна, общо взето, не трябваше да има нищо, освен полегатия склон. Колко стръмно щеше да е спускането освен оттук? Някак си го „усещаше“ като друг край на скалата. Значи тогава се намираше върху издатина или ръб. Какво имаше отпред? Беше невъзможно да разбере, но издатината, изглежда, се накланяше навън под зловещ ъгъл.
Нямаше защо да се обръща назад. Знаеше какво има зад нея.
Ранди беше сигурна само в едно. Нямаше да я хванат. Ако стигнеше до място без изход, трябваше да направи така, че преследвачите й да я убият.
Чу трещенето на автоматични изстрели и инстинктивно се хвърли по очи върху издатината, преди да разбере, че около нея няма дупки от куршуми. Още не бяха толкова близо. Някой отзад почваше да стреля безразборно.
Облекчението на Ранди продължи само секунда. Някъде над нея тя чу и усети силен, почти експлозивен удар. Ехтенето от стрелбата беше отчупило снежна козирка. Лавина! Къде? Пред нея? Зад нея? Отгоре й? Беше невъзможно да познае, освен да каже „приблизително“. Тя се сви и скри с ръце лицето си.
Чу се бърз, шумолящ тътен и издатината потрепери. Погълнаха я пухкави стълбове посипан сняг, но нямаше смазващ удар, не я завлече надолу замръзнал потоп. След моментен пристъп на паника и напрежение тя се отпусна и свали ръцете си. Оказа се малка лавина. Най-много няколко тона отприщен сняг — и беше минал на няколко метра пред нея. Тя отърси снега, който я засипа, и пак се изправи на крака.
Сега въпросът беше дали ще може да мине над могилата натрупан сняг, който щеше да се е свлякъл върху издатината, без да падне от другата страна. Много лошо, че лавината не падна между нея и търсачите. Иначе можеше да й бъде от полза.
Умът на Ранди за момент блокира, после пак запрепуска. Свличането й беше донесло малко добро. Вероятно й беше дало шанс.
Ами ако преследвачите видеха, че стъпките й водят нагоре към ръба на стръмнината и после спират? Ще помислят ли, че е била пометена? Те също едва ли бяха доволни, че са навън в такава нощ. Може би имаха нужда единствено от извинение, за да прекратят търсенето.
Тя направи две-три крачки напред, за да стигне до ръба на рохкавия паднал сняг. Това беше решението. От това място трябваше да се изкачи право нагоре по склона и нямаше значение каква беше челната повърхност на скалата, дори и да можеше да я види.
После се появи другият проблем: тя нямаше ръкавици. Досега можеше да пази ръцете си вътре в прекалено дългите ръкави на горните блузи, които носеше. Но ръцете щяха да й трябват за изкачването. Колко време имаше, преди кожата й да почне да се разпада при тези температури? Две минути? Три?
Имаше едно хубаво нещо. Повърхността точно над нея може и да не беше толкова висока. Падащият сняг беше стигнал издатината само за една-две секунди. Тя погледна през рамо. Светлините ставаха по-ярки. Трябваше да действа веднага!
Ранди дръпна ръкавите, извади ръцете си и скочи напред колкото може по-далеч. Ноктите й задраскаха по покритата с лед скала; един се счупи с режеща болка; после тя намери къде да се задържи с ръка. Дъхът й свистеше през стиснатите зъби. Тя се издърпа нагоре само със силата на ръката си, без да позволява ботушите й да докосват или да оставят знак по повърхността на скалата. Като се придържаше за малко с лявата си ръка, тя замахна с дясната нагоре и милостивата вселена я остави да намери друго място за хващане.
Пак се издърпа нагоре, а мускулите на рамото й щяха да се пръснат. Вече беше достатъчно високо, за да може да стъпи с ботуши, без да оставя явни следи — сега можеше пак да търси места, където да се закрепи с върха на крака си. И преди беше участвала в скално катерене — за удоволствие, — но в това нямаше нищо приятно. Ръцете й вече пламтяха от студа.
„Хайде, Ранди! Просто стоиш със затворени очи, защото слънцето на Юта е прекалено ярко. В националния парк «Зион» е трийсет градуса, ти носиш къси панталони и блузка с презрамки, усещаш как седалката здраво те държи и те пази. Имаш още само няколко метра и ще стигнеш върха. Тогава можеш да провесиш крака над ръба, да се засмееш и да пийнеш студено диетично пепси от хладилната чанта.“
Само още няколко метра.
Тя откри хоризонтал на пролука, на която успя да застане за момент и удари юмруците си в скалата, за да ги почувства отново. Още не можеше да ги остави да се вкочанят напълно. Трябваше да е в състояние да усеща пътя си нагоре!
Гласове! Отражения на светлини. Търсачите! Ранди като мида се залепи за повърхността на скалата. Бяха стигнали свлечената лавина. Бяха върху издатината точно под Ранди.