— След това ще пратя долу Смислов. Гледай той също да е далеч от повърхността на ледника. И, Вал, помни, той е затворник.
Валентина почувства как я обзема гняв, но се спря. В края на краищата тя беше човекът, който породи тези притеснения.
— Това вече е даденост, Джон.
— Много добре. След това аз ще се спусна на рапел при вас на издатината. После се махаме оттук и продължаваме.
Валентина подозираше, че при всичката увереност на Смит вероятно нямаше да е чак толкова лесно.
Мрачното спускане надолу покрай браздата между камъка и леда, с брулещия вятър и нищо зад гърба й освен дългото падане, направо беше едно от най-ужасяващите неща, които беше правила, а нейният живот изобилстваше от ужасяващи моменти. Въпреки това тя успя да си представи процеса почти абстрактно. Валентина Метрас отдавна се беше научила да залоства страховете си, като ги заключваше в тяхна собствена въображаема клетка, докато останалото й същество се занимаваше с нуждите на оцеляването. Можеше да прави същото с болката, съчувствието и с всякакви други емоции, щом се наложеше. Що се отнася до изтънчения й хумор, тя смяташе, че е полезен механизъм.
Все пак сто и двайсет метра можеше да означават стогодишно спускане. На два пъти отчупени ледени късове пропаднаха под краката й, хрущяха и трополяха надолу и се разбиваха в издатината отдолу. Всеки път тя спираше, поемаше си бавно и равномерно дъх и продължаваше.
Накрая пак застана на скала. Оставаше още много път до набелязаната издатина. В края си откъм глетчера скалата беше горе-долу широка колкото човешки ръст и хлъзгава от полирания лед. Все пак беше по-добре от клатушкането в края на въжето. Като се притисна с гръб към скалата, тя се откачи от главното въже и го дръпна, за да сигнализира. То се плъзна обратно нагоре към ръба на глетчера и се скри от светлината на химическата й пръчка.
Валентина затвори очи в раздирания от сняг и ветрове мрак на нощта и отдели един момент, за да отблъсне пищящия, разплакан глас в главата си.
Няколко минути по-късно първата от раниците се плъзна надолу към издатината. Като сигнализира за по-голям провис на обезопасителното въже, тя изтегли екипировката към по-широка част от издатината, по-далеч от досега с лавина според нейната преценка. Методично повтори процеса с другите раници и прибраните в калъфи оръжия, щом се спуснаха. Тя спря и за момент огледа струпаната екипировка и оръжията. Това не беше особено благоприятна среда за контролиране на враждебно настроен и потенциално опасен затворник.
— Да му се не види, Джон — измърмори тя. — Можеше да е много по-лесно — просто щрак и край, и приключваме.
Тя извади питон и геоложко чукче от купчината екипировка и заопипва да намери цепнатина в скалата на височината на ръста. Намери пролука и пъхна питона в нея. Извади малка намотка свободно въже от едната раница и го прокара през стабилната халка на питона, като направи примка и хлабав възел от единия край.
Като погледна нагоре, Валентина видя на върха на глетчера две зелени светлини. Химическата пръчка на Джон и втора, която започваше спускането от ръба на ледника и се движеше бавно и мъчително. Смислов беше тръгнал надолу. Като поддържаше пълното тегло на руснака, Смит захранваше въжето през точката на притягане с раздрусване, на интервали от по няколко метра.
Вал пак мислеше за двамата мъже, особено за Джон Смит. Професионалните й инстинкти за оцеляване й подсказваха, че Смит се заблуждава за руснака, че Смислов е глупав риск, който поемат. И все пак може би това беше едно от нещата, с които Джон я привличаше. Скрупулите по необходимост бяха рядкост в тяхната професия. Може би той беше достатъчно силен, за да не действа само по целесъобразност.
С трополене на откъртени ледени трески Смислов се спусна с гръб към повърхността на глетчера и стъпи на издатината, а завързаните му ръце стискаха главното въже. Валентина метна обезопасителното си въже настрани и застана зад руснака.
Тя измъкна универсален нож M7 байонет от калъфа на седалката си и леко притисна върха на тежкото острие в кръста на Смислов.
— Точно зад теб съм, Григорий. Сега ще те откача от основното въже и малко ще те избутам от пътя. Подполковник Смит иска да те задържи жив, затова нека и двамата да следваме тази цел, става ли?
— Съгласен съм — отвърна руснакът с безизразен тон. — Какво мислиш по въпроса?