— Мисля, че съм под командването на подполковник Смит — Тя предпазливо използва свободната си ръка, за да се пресегне пред Смислов и да откачи въжето от седалката му. — Но няма да насилвам въпроса. Сега ще пристъпя близо до скалата, а ти ще се завъртиш бавно, с лице навън и ще минеш покрай мен. Моля те, помни, че има още много път до долу и аз съм човекът на обезопасителното въже. Добре, да действаме.
Те изпълниха маневрата като предпазлива танцова стъпка и Смислов мина по издатината покрай Валентина. Като хвана седалката му с едната си ръка, тя го последва, а ножът беше закрепен и сочеше в основата на гръбнака му.
Валентина улови металния отблясък на питона, който беше забила в скалата. Остави Смислов да се придвижи под него.
— Спри… С лице към скалата… Сега леко.
Смислов се подчини. Валентина бързо закачи хлабавата примка на китките му, завързани с еднократни белезници. Като издърпваше свободния край на въжето, тя вдигна китките му до питона. Намота втора примка около свръзката на белезниците и затегна и двете, като сряза въжето.
— Това трябва да те пази от пакости — каза тя, докато прибираше ножа си.
— Защо? — попита Смислов с равен глас.
— Какво защо?
— Защо да минавате през всичко това? Защо просто не ме убиете?
— Трябва да ти призная, Григорий, появи се такава мисъл — отвърна тя и се облегна върху скалата за момент. — Но Джон по някаква причина не харесва идеята. Когато ти извика твоите приятели от спецназ при нас този следобед… Едва този следобед ли беше?… И когато се опита да застреляш Джон в пещерата, за мен беше напълно достатъчно, но не и за нашия подполковник. Той, изглежда, мисли, че ти не си окончателно изгубен. Или може би той просто не играе по този начин.
— Той е добър човек — промърмори Смислов по-силно от воя на вятъра.
— Може би по-добър от теб или от мен, или от който и да е на този остров — в отговора й неволно пропълзя копнеж. — Някой ден ще умре, защото е добър човек. Добре. Скоро ще се върнем към теб. Наистина се надявам, че не възразяваш да повисиш тук известно време. Тя се промъкна обратно по ръба на издатината към разделителната граница, бергшрунд, както я беше нарекъл Смит. Тогава си спомни последната му инструкция. Върна се назад при багажа за втори питон. Като стигна до глетчера, тя застана на колене върху издатината и затърси опора. Не беше лесно; източникът й на светлина беше слаб, а издатината изглеждаше солиден скален пласт. Накрая тя намери тясна цепнатина близо до ръба на издатината и се постара да вкара питона колкото се може по-дълбоко. Без да иска да се отвързва от обезопасителното въже, тя щракна карабинер през халката на питона и затегна въжена примка през него, като си остави достатъчно провис за свободно движение. Пак се изправи, мина под лицевата страна на глетчера и сигнализира с дръпване на главното въже.
На върха на глетчера видя топката зелена светлина, която показваше, че Джон Смит започва спускането си покрай разсипания лед.
Не след дълго щеше да е при нея. Още сто метра… седемдесет… петдесет…
Валентина чу скърцане и скрибуцане. Огромна по размер неорганична материя поддаде, последвана от шумни пропуквания. Тя се хвърли обратно към лицето на скалата, като притисна гръб в камъка, точно когато целият вертикален ръб на глетчера се разцепи и профуча в бучаща каскада от разхвърлян, натрошен лед.
Вал разбра за удара и пропадането на ледените късове, но никой от тях не беше прекалено голям, за да я покоси или отнесе. Големите отломки, пластовете с размери на коли и камиони, се накланяха навън, а тежестта и инерцията им ги отнасяха далеч от профила на скалата. Тогава на път към забравата край Валентина профуча мълниеносна зелена светлина и тя смътно чу собствения си вик на отрицание над стържещия грохот на ледения водопад. После нещо я сграбчи с неистова сила, спъна я и я запрати върху издатината. Главата й се блъсна в камъка; пред очите й бликна бяла светлина, после я завладя тъмнина.
Съзнанието й върна глас с чуждо произношение, който я викаше по име. Тя се намери просната по очи върху скалата, опасно близо до ръба и с неприятна пробождаща болка в стомаха. Главата й кънтеше от удара, но дебелата качулка на якето беше запазила черепа й от счупване. Не смяташе, че е била дълго в безсъзнание, но студът от камъка и вятърът вече се просмукваха в нея. Замаяна, тя се опита да стане, но разбра, че не може. Сякаш беше залепена за издатината. След минута объркано проучване разбра защо.