Беше заради обезопасителното въже, а това, което я пробождаше толкова неприятно, беше питонът и закаченият за него карабинер. Опънато до край, въжето тръгваше от седалката й, минаваше през карабинера и над ръба на издатината. Паметта на Валентина се възвърна и тя си спомни свличането и как химическата пръчка на Смит прелетя край нея.
— Джон!
Нямаше никакъв отговор от черната бездна до нея. Спасителното въже висеше неподвижно и в края му беше провесено мъртво тегло. Тя се напъна и се сгърчи в опит да се издърпа назад от ръба въпреки безжалостната хватка на въжето, но разбра, че не може да помръдне дори на сантиметър.
Беше безсмислено. При идеални условия може би щеше да е в състояние да изтегли близо осемдесетте килограма, които висяха в края на въжето, поне на кратко разстояние, но условията бяха далеч под идеалните. Беше просната върху полиран от леда скален пласт и нямаше нищо, за което да се хване или да й даде опорна точка. Беше безнадеждно прикована.
Пак чу, че някой вика името й. На десетина метра по-надолу по издатината успя да види Смислов, който се опъваше назад върху белезниците си и се опитваше да разбере какво става.
— Тук съм, Григорий, и както изглежда, няма да ходя никъде.
— Какво се случи?
За момент тя се поколеба, после съобрази, че списъкът с налични средства и помощници е зловещо кратък. Обясни ситуацията в няколко сбити изречения.
— Не трябваше да подсигуряваш спасителното въже така — каза той.
— Да ми беше казал — изрева Валентина и пак се опъна срещу дърпането на въжето.
— Подполковникът добре ли е?
— Не мисля. Не ми отговаря, а аз не усещам никакво движение в другия край на въжето. Надявам се просто да е изгубил съзнание при падането на леда.
— Трябва да го издърпаш нагоре и да го махнеш оттам, професоре — викна в отговор Смислов.
— Знам, но не мога да осигуря достатъчно провис на обезопасителното въже, за да го развържа! Ако го отрежа, Джон заминава!
— Значи трябва да забиеш втори питон и да подсигуриш седалката си на него. Тогава ще можеш да я свалиш, без да изгубиш подполковника.
Валентина престана да се бори със спасителното въже.
— Това е отлична идея. Само че нямам втори проклет питон!
— Тогава използвай острието на геоложкото чукче.
Тя се огледа наоколо, докъдето можеше да се протегне и й позволяваше светлината от пръчката, и пак изруга.
— Успях да изгубя и него.
— Професоре, той може би е ранен или умира!
— Знам, по дяволите!
Смислов не каза нищо повече. Задъхана, Валентина сложи на една страна главата си върху замръзналия камък. Всички щяха да умрат, ако тя не направеше нещо. Ако останеха заклещени тук, бурята и неминуемият, безжалостен студ щяха да ги довършат.
Имаше решение, разбира се — явно, просто и лесно изпълнимо.
Можеше да се освободи, като среже обезопасителното въже.
Но както Джон се беше изразил, още не беше готова да мисли за такъв вариант.
При нея бяха ножовете й, три на брой: универсалният на колана и двата метателни ножа в меките калъфи, пристегнати към горната част на ръцете й. Сигурно можеше да използва един от тях като специален питон. Но нямаше чукче, за да забие острието здраво, а и дръжките не бяха предвидени за такава цел. Едно изплъзване или несполучлив опит и Джон щеше да умре — ако още беше жив.
При това положение оставаше Смислов — човекът, който тя с готовност би убила. Но как се беше изразил Джон? „Още не съм сигурен дали той ни е враг, Вал.“
Логиката показваше, че е точно такъв. Но същата тази логика показваше, че единствените й възможности са да среже обезопасителното въже на Джон или да допусне и тримата да загинат на този планински склон.
— Григорий, според теб подполковникът добър познавач на човешката природа ли е?
— Мисля, че много добър — отвърна руснакът, объркан от въпроса.
— Надявам се да си прав. Ще ти хвърля нож.
По-лесно беше да формулираш тази задача, отколкото да я изпълниш. Мятането на бойни ножове беше едно от най-трудноусвоимите бойни изкуства. Ако за него се даваха колани, Валентина Метрас лесно щеше да стане майстор с червен колан. Въпреки това дори легендарният Уилям Гарвин щеше да е подложен на изпитание от тази постановка: силни пориви на вятъра, оскъдно осветление, лош ъгъл на хвърляне и дебели, неудобни дрехи. И най-важното, нямаше нищо, в което да потъне ножът.
Най-добрата тактика беше да плъзне ножа по повърхността на издатината в краката на Смислов, но от начина, по който го беше завързала към лицето на скалата, той не можеше да се наведе и да го вземе.