Валентина изхлузи горните и долните си ръкавици. Легна настрани, завъртя се около питона, за да застане с лице към Смислов и от движението краката й излязоха над ръба на скалата от коленете надолу. Тя извади универсалния нож от калъфа на колана си и прецени метателния му баланс.
— Ето как ще стане, Григорий. Ще се опитам да пратя ножа към скалата точно над главата ти. Ще трябва да го хванеш, когато се плъзне надолу край теб. Разбра ли?
— Разбрах, професоре. Ще чакам.
— Добре, приготви се. Хвърлям на три. Едно… две… три!
Тя хвърли, като повлия на въртенето на ножа така, че да се удари с дръжката напред. Въпреки вятъра чу как стоманата се блъсна със звън. После чу гневната ругатня на Смислов.
— Изпуснах го! Отскочи настрани над рамото ми.
Вероятно заради проклетата пластмасова дръжка. Няма как да се удари и да падне право надолу.
— Добре — каза тя с овладян спокоен глас. — Ще опитаме пак.
Извади първия от своите ръчно изработени метателни ножове — стоманата на миниатюрното оръжие беше стоплена от тялото й.
— Готов ли си? Пак над главата ти. Хвърлям натри. Едно… две… три…
Ръката й замахна назад и напред и олекоти мятането в подхвърляне вместо в забиване. Стоманата пак звънна върху камъка и тя видя как силуетът на Смислов се приведе, докато се опитваше да закрепи плъзгащия се нож между тялото си и скалата зад него. Той пак изруга, щом похабеният нож се приземи в краката му.
— Съжалявам, професоре. Отново го изпуснах.
Оставаше един-единствен шанс. Валентина духна в събраните си длани, като свиваше и притискаше изтръпналите си от болка пръсти, за да върне топлината и чувствителността им.
— Още веднъж, Григорий, само че този път ще го направим малко по-различно.
— Както кажеш, професоре.
Тя измъкна втория метателен нож от калъфа в ръкава си.
— Добре. Този път се наведи.
— Да се наведа?
— Точно така. Наведи се колкото можеш с ръце, протегнати напред. Увисни на питона.
Смислов се подчини и наклони тялото си далеч от отвеса на скалата.
— Така ли? — попита той.
Известно време тя разглеждаше очертанията му на светлината на пръчката.
— Да, точно така, идеално. Сега стой неподвижно, съвсем неподвижно… И, Григорий, още едно нещо.
— Какво е то?
— Извинявай за това.
Тя чу стреснатия вик на Смислов, когато стоманеното острие се заби в ръката му точно над китката.
— Отново ти се извинявам, Григорий, но само там можех да накарам проклетото нещо да се задържи.
Тя гледаше как руснакът кръстосва завързаните си китки и с мъка издърпва ножа от изцапания с кръв ръкав. Острият като бръснач нож набързо сряза и въжето, и пластмасовите белезници. Сега той беше свободният, а тя завързаната.
Независимо от всичко, поне един от тях щеше да си тръгне от издатината жив тази нощ. Джон би бил доволен. С ножа на Валентина в ръка Смислов сега се надвеси над нея, а лицето му беше невъзмутимо. Това, което щеше да се случи след това, не зависеше от нея. Тя уморено опря буза в издатината и затвори очи.
Смит чувстваше, че се носи по течението, но не беше приятно като плуването на сън. Тялото му беше усукано, изкривено и го пробождаха най-различни болки. Усещаше все по-силно студа и се вкочаняваше. Не можеше така. Трябваше да реагира.
Очите му се отвориха, но видя само обсипаната със сняг чернилка. Като вдигна глава, успя да различи заплетено кълбо от въжето и седалката, която го държеше, очертана в зелено от химическата светлина. Около него нямаше нищо друго, нищо. Висеше закачен с главата нагоре на седалката си, завърташе се леко от поривите на вятъра и над него се опъваше едно-единствено тънко въже, напълно неподвижно.
Паметта му се задейства отново. Спускаше се на рапел надолу към издатината, когато цялата вертикална лицева част на глетчера се разпадна под него. Под силен натиск ледът беше поддал като взривен и сигурно по чиста случайност е бил издухан навън, а не е бил ударен и завлечен надолу под лавината. Нито пък се беше ударил в издатината. Вероятно висеше някъде под нея.
Той предпазливо се протегна наоколо, като изследваше заобикалящото го пространство и се опитваше да намери нещо стабилно. С края на пръстите на дясната ръка едва допря скална повърхност. Лицевата страна на планината под издатината сигурно беше леко вдлъбната. Не можеше да каже колко далеч под ръба виси. Нито пък знаеше колко празно пространство има под него — може би метър, може би шейсет метра.