— Всеки път може да се окажеш приятно изненадан.
43
Северната страна на остров Уензди
Ранди Ръсел се беше изправила на крака и пак се движеше още преди да дойде напълно в съзнание. Нямаше спомен как се е освободила от лавината. Нито пък знаеше къде се намира и къде отива. Всичко сега се свеждаше до рефлекса на умиращото животно.
Вече не се чувстваше особено неприятно и не изпитваше страх. Фалшивата топлина на хипотермията я беше сграбчила и малко по малко Ранди се откъсваше от света. Още беше подвластна на безапелационното решение да не спира да се движи, но дори и то замираше. Паднеше ли отново, щеше да е за последен път.
Нямаше определени посоки, в които да върви из тъмната, черна пустош около нея. Движеше се надолу към брега просто защото това беше най-лесната посока и теренът беше най-благосклонен към нея.
Ранди не осъзна значението на разхвърляните купчини ледени блокове, с които започна да се сблъсква. Това беше натрошеният пръстен на струпания до морето лед по северния бряг на остров Уензди. Тя съвсем смътно разбираше, че нещо пречи на брулещия, смъртоносен вятър, и се обърна успоредно на призрачните отломки, като се препъваше по покрития със сняг чакъл на плажа.
Призраците вече властваха над нея — звуци, гласове, видения от миналото й, приятни или не, — повтаряха се на произволни откъслеци. Санта Барбара, Кармел, университетът в Калифорния, Ирак, Китай, Русия, по-маловажните места между тях. Хора, които беше познавала. Преживени неща.
Опита да се държи за приятните спомени: как играе на плажа пред дома на родителите си, как заговорничат през щастливото детство със сестра си София, как Майк я разсъблича и я слага на меката трева онзи първи път, изпълнен с трепет.
Но студът и мракът все й натрапваха другите случаи: как стои до София и разпръсват праха на родителите си. Страшната болка пред зеещия гроб в Арлингтън и как свири тръбата в чест на храбрата, усмихната половина от нея. Гневът и нуждата да удари нещо, каквото и да е, които я бяха превърнали от лингвист анализатор на ЦРУ в полеви агент за мокри поръчки. Лицето на първия човек, който беше принудена да убие. Как стои пред втория гроб на гробището „Айви Хил“ в Александрия и последният любим човек, който й беше останал, също я напускаше.
Ботушите на Ранди се изкривиха върху някакъв замръзнал камък. Тя не направи усилие да се задържи, докато падаше. Слаб глас дълбоко в съзнанието й ядосано й викна да става, но беше прекалено усилие да го послуша. Тя изпълзя няколко метра, намери завет до една ледена грамада и се сгуши, пестейки последните чезнещи остатъци телесна топлина, а снегът продължаваше да се сипе отгоре.
Тук щеше да умре. Ранди не можеше да се бори повече. Нямаше смисъл. Тя се предаде на призраците и пред очите й отново премина избледнелият, накъсан калейдоскоп на паметта й.
Споменът за София беше особено ярък и на Ранди й стана приятно. Пак беше със сестра си.
Но Софи все я водеше на погрешни места. Обратно към смъртта на Майк. Обратно да застане срещу другия висок, сдържан войник с черна барета. Обратно към единствения истински сериозен спор, който някога бяха водили със сестра си. Обратно към единственото непростимо нещо, което София изобщо й беше причинявала.
— Ще се омъжа за Джон, Ранди — отново каза Софи.
— Не!
— Джон съжалява за това, което ти е причинил, Ранди. Повече, отколкото някога ще узнаеш или ще поискаш да разбереш.
— Не искам от него да съжалява! А да беше те спасил! — извика в отговор Ранди. Спорът им се разгаряше, по-суров и болезнен от всякога.
— Никой не можеше да ме спаси, Ранди. Нито Джон, нито дори ти.
— Трябваше да има някакъв начин!
Сега очите на София изпълниха вселената й.
— Ако имаше някакъв начин, Джон щеше да го намери. Точно както ти би намерила.
— Не!
— Кажи името на Джон заради мен, Ранди.
— Няма! Не искам!
Гласът на София стана настоятелен.
— Кажи името му, Ранди!
Ранди не можеше да й откаже.
— Джон — изхлипа тя.
— По-силно, Ранди — очите на Софи бяха пълни с обич, уплашени, настойчиви. — Кажи го по-силно!
— Джон!
Защо го правеше сестра й? Ранди искаше само да поспи. Да отплува.
София нямаше да го позволи. Сега тя се навеждаше над нея и я разтърсваше.
— Пак, Ранди! Извикай го! Изкрещи! Изкрещи името на Джон!
— ДЖОН!