Смислов изпи чая си.
— Тогава започва голямата конспирация на мълчанието относно Събитието от пети март и продължава до наши дни.
— Защо е трябвало да го държат в тайна? — попита Смит. — Нали току-що са спасили света от ядрено унищожение, а и едва ли някой нормален човек би пролял крокодилски сълзи за Йосиф Сталин дори и в Съветския съюз.
Смислов поклати глава.
— Не разбираш руския начин на мислене, подполковник. Ако убийците на Сталин бяха истински освободители, така щеше да стане, но те са били просто тирани, които убиват друг тиранин, за да спасят собствения си живот и да си осигурят собствена властова позиция. Освен това съветската държава още съществувала, а нейната идеология изисквала Сталин да се почита като герой на революцията. Дори и след като Съветският съюз се разпадна, неговите страхове и параноя останаха.
Устните му печално се разкривиха и той остави празната си чаша настрани.
— Освен това ние, руснаците, имаме нещо като социален комплекс за малоценност. Гордеем се, че сме изключително цивилизовани, а да убиеш държавния си глава на смъртното му легло просто не е културно.
Смит се сепна и се събуди. Протегна се до ледената стена от приведената поза, в която дремеше. Без да обръща внимание на масираната атака от многобройните си натъртвания, той се заслуша и наостри всичките си сетива.
Не знаеше колко дълго е спал; сигурно поне два часа, но в отдушника на входа още се виждаше петно пълна тъмнина. Слънцето още не беше изгряло, но вятърът беше спрял. Единственият звук отвън беше далечното скърцане и пропукване на подвижните ледени блокове. Вътре в малката хралупа можеше да чуе дълбокото, уморено дишане на своите спящи другари.
И тихо стенание:
— Софи?
Смит пропълзя до задната част на кухината. Като включи фенерчето, той прокара лъча до качулките на съединените спални чували, които увиваха Ранди и Валентина.
На светлината на фенерчето лицето на Ранди беше спокойно, а кожата й бе възвърнала цвета си, като изключим едно бледо петно от измръзване на едната вежда и сенките под очите й. Ужасяващата мрачна отпуснатост вече я нямаше. Дишането на Ранди беше леко и без затруднения и когато Смит леко докосна гърлото й, сърдечният й ритъм беше равномерен и силен, а плътта й топла.
Както се беше надявал, Ранди Ръсел прескочи трапа.
Когато я докосна, тя леко промърмори, а очите й рязко се отвориха, отначало невиждащи, после питащи, после пълни с изненада, че още е жива.
— Джон?
По него се разля чувство на облекчение. В края на краищата нямаше да е днес.
— Ти успя, Ранди. Вече си с нас и всичко ще е наред.
Тя го погледна почти объркана и надигна глава.
— Джон… аз виках.
— И аз те чух.
Объркването се задържа още малко в тъмните й очи. После се усмихна.
— Явно е така.
Валентина се прозя и се протегна, после се надигна на лакътя си.
— Добро утро на всички. Очевидно някой се е върнал при нас.
Стресната, Ранди се извъртя в спалния чувал, като осъзна, че е гола и не е сама.
— По дяволите, какво е това? — изскимтя тя.
— Всичко е наред, скъпа — отвърна Валентина и подпря глава на тънката си китка. — Вече никой не чака първо да се ожени.
44
Белият дом, Вашингтон
Президентът Кастила стана от председателското място на дългата махагонова заседателна маса.
— Господа, извинете ме за момент, трябва да отговоря на телефона.
Кастила излезе с широки крачки от заседателната зала, като последва своя военноморски адютант. Офицерите за свръзка от ЦРУ, от военното разузнаване, ФБР и от министерството за вътрешна сигурност размениха безмълвни погледи, като се чудеха какво може да е толкова критично, че да измести сутрешното съвещание на националното разузнаване.
В Овалния кабинет Кастила вдигна вътрешния телефон от вилката, без да си прави труд да сяда зад голямото мескитово бюро.
— Кастила слуша.
— Господин президент, тук е оперативната зала. Трябва да ви уведомим, че мисията за подкрепление на остров Уензди е в ход и в момента самолетите излитат.