— Разбрано, пункт Уензди. Ще предадем искането за изтребител, но ще отнеме известно време. Дори на реактивните самолети им трябват два часа, за да стигнат толкова далеч.
— Прието, „Черен кон“, разбрахме. — В отговора имаше фатализъм. — Ще направим каквото можем, докато дойдат тук.
Антон Кретек надникна от кабината за управление на крана от лявата страна на „Хало“. На два метра под огромния хеликоптер ромбовидният контейнер бавно се завъртя в края на своето тежко въже „Кевлар“. Разкъсани кабели и част от тръбопровод като дрипи се вееха от двете страни на сребристия резервоар, а товароподемната примка не беше толкова подсигурена, колкото е необходимо, но перлата беше открадната от стридата.
Това беше мъчна, немарлива акция, но какво значение имаше? Беше последната. Беше му струвала няколко от най-добрите му хора, включително и командира на състава, но може би така беше най-добре. Михаил така или иначе трябваше да бъде ликвидиран в подходящ момент. Той просто знаеше твърде много. Сега беше съвсем подходящо време да приключи с това.
Разбира се, имаше шанс да го заловят на острова, а той беше наясно с останалата част от операцията за отърваване от антракса, но Кретек се беше подготвил дори за тази възможност.
А оставаше и неотмъстената смърт на племенника му, но, пфу, проклета да е тази жена. Момчето беше мъртво. Каква полза да се безпокои за това сега?
Кретек затърси в джоба на якето си балканската марка цигари и запалката, после си спомни за наполовина празния мехур от дебела гума с реактивно гориво, който изпълваше товарния отсек на хеликоптера. Като каза на гладните си за никотин нерви да изтърпят още няколко часа, той тръгна напред от кабината на крана към пилотите.
Сапьорите и оцелелите членове на охранителните части седяха приведени на пода на товарния отсек, главите им почиваха върху коленете или се бяха изтегнали върху мехура и го ползваха като водно легло. В кабината канадският пилот беше поел контролните уреди, а неговият беларуски помощник-пилот периодично долепяше глава до наблюдателното изпъкнало стъкло в страничния прозорец на кабината и проверяваше състоянието на висящия товар.
— Има промяна в плановете — повиши глас Кретек, за да заглуши тропота на роторите. — Няма да се връщаме на траулера. Ще се обърнем директно на юг към второто депо за презареждане.
— Както кажете — отговорът на пилота беше лаконичен. — Накъде се насочваме?
— Ще ви дам GPS координатите по-късно.
— Както искате.
Кретек одобряваше този човек. Истински професионалист — не задаваше въпроси. Ако Кретек оставаше в бизнеса, щеше да помисли дали да не го задържи при себе си. Такива хора бяха полезни. Но при това положение канадецът, неговият екипаж и хеликоптерът щяха да свършат на дъното на самотно канадско езеро вместо в Хъдсън Бей.
Що се отнасяше до антракса, щеше да го остави добре замаскиран близо до път за извозване на трупи в канадските северозападни територии. След няколко месеца, след като суматохата утихнеше и след като договори продажбата на стоката, тя можеше да бъде изтеглена с камион. Това беше вторият план, за който не знаеше дори Михаил Влахович. Това означаваше да жертва и хората, които беше оставил на траулера, но така се случи. Той и от тях нямаше повече нужда. За момент устата на Кретек се разтегна в усмивка. Как го наричаха, „корпоративно съкращение“?
Търговецът на оръжие се облегна отстрани на кабината и се задържа срещу периодичната турбуленция от малката височина и пак потуши желанието си за цигара. Търговията по-скоро щеше да му липсва, но с продажбата на антракса нямаше да е разумно да продължава. Щеше да е прекалено богат, прекалено безучастен. Умният човек знаеше кога да каже стига.
Помощник-пилотът на „Хало“ изведнъж грубо изруга, докато гледаше през левия прозорец на кабината. Вече не бяха сами в небето. Успоредно на техния курс се движеше друг летателен апарат, на половин километър зад тях. Малкият светлоотразителен оранжев хеликоптер — същият, който бяха оставили на острова. Същият, който от прекалено бързане не унищожиха.
Кретек също изруга след помощника. Вече трябваше да си плаща за самодоволството.