Баранов кимна.
— Наскоро се върнах от Вашингтон, където определих параметрите на мисията и уредих да ви прикрепят към американската разследваща група. Какво друго ви каза?
— Нищо, господин генерал. Само ми нареди да дойда тук… — Крайчецът на устата на Смислов потрепна. — … На тази среща, която няма да се състои, за последни инструкции по поръчението.
— Много добре. Така и трябваше — отмерено кимна Баранов. — Кажете ми, майоре, чували ли сте някога за Събитието от пети март?
Пети март? Смислов навъсено се замисли. Когато учеше в академия „Гагарин“, познаваше едно момиче, червенокосата сервитьорка с големи гърди. Дали нейният рожден ден не беше на пети март? Но нямаше вероятност това да интересува генерала, командващ Трийсет и седма стратегическа въздушна армия.
— Не, господин генерал. Нямам представа за какво говорите.
Баранов отново кимна.
— Така си и мислех.
Генералът се надигна иззад бюрото и прекоси кабинета до втора врата.
— Моля, елате с мен, майоре.
Втората врата водеше към малка стая за съвещания без прозорци, в чийто център имаше сива стоманена маса за военни карти. В средата на масата беше сложена една-единствена папка. През сивата корица на папката се спускаше диагонална оранжева лента, както и друга, кървавочервена ивица, залепена в средата на подвързията.
Като секретен офицер Смислов веднага разчете шифъра на документа: свръхсекретно. Достъп само с одобрение от президента.
На Смислов му се щеше да не бе свалял балтона си. Кабинетът и малката заседателна зала изведнъж му се сториха по-студени.
Баранов посочи към папката.
— Това е Събитието от пети март. Вероятно то е единствената най-важна държавна тайна, пазена в родината ни. Всяко неупълномощено разкриване на съдържанието на тази папка означава автоматична смъртна присъда. Това ясно ли е?
— Да, господин генерал.
— Сега ви е разрешен достъп. Прочетете я, майоре. След малко ще се върна.
Баранов излезе и заключи заседателната зала след себе си.
Смислов обиколи масата, а стаята ставаше все по-студена. Като потъна в стола от сива стомана, той придърпа папката към себе си, а умът му препускаше. Пети март? Пети март? В тази дата имаше още нещо, което той не можеше съвсем да извика в съзнанието си, вероятно от часовете по история. Нещо като предчувствие.
Той отвори неозаглавената папка.
Генералът даде на по-младия офицер четирийсет и пет минути. Папката не беше обемиста, но Баранов си спомни, че когато на него му предоставиха достъп, беше прегледал документите два пъти, смаян и невярващ на очите си.
Когато дойде време, Баранов отново стана от бюрото и отключи вратата на заседателната зала. Майор Смислов още седеше на масата, а папката лежеше затворена пред него. Лицето му беше пребледняло и той не вдигна поглед. Устните му се раздвижиха в шепот:
— Боже мой… Боже мой.
— Почти същото стана и с мен, Григорий Андреевич — каза меко Баранов. — В цяла Русия има може би още трийсет души, запознати с пълното съдържание на тази папка. Вие и аз сме трийсет и първият и трийсет и вторият.
Генералът затвори, заключи звукоизолираната врата зад себе си и седна на стола срещу Смислов.
По-младият мъж се овладя и вдигна очи.
— Какви са заповедите за мен, генерале? Истинските заповеди за мен.
— Първо, майоре, вече мога да ви кажа, че резервоарът с антракс е още на борда на самолета. Очевидно така и не е бил изхвърлен. Но това далеч не е основната ни грижа в тази история. А Събитието от пети март е!
Смислов повдигна вежди.
— Напълно ви разбирам, господин генерал.
— Прикрепен към американската разследваща група, вие ще бъдете нашият човек на пост на остров Уензди — продължи Баранов. — Ще бъдете нашите очи и уши. Ще разчитаме на вас да овладеете ситуацията там. Но няма да действате сам. Военноморски взвод със специално назначение, обучен и екипиран за арктически бойни действия, е изпратен на острова с ядрена подводница. Ще стъпят на острова скоро след вашето пристигане и ще се разгърнат, като останат под прикритие. Ще ви предоставят средства за комуникация с тях и те ще чакат сигнал от вас.
— Какъв… сигнал трябва да дам, генерале?
— Относно Събитието от пети март, майор. Политкомисарят на „Миша 124“ е получил заповед да ликвидира всяко доказателство за събитието на мястото на катастрофата. Но той е трябвало също така да унищожи бомбардировача и оръжието с антракс. Това явно не е било осъществено. А и всяка връзка с остров Уензди се губи, преди да е получено каквото и да е потвърждение за стерилизацията.