Международно летище Сиатъл-Такома
Есента означаваше мъгла в тихоокеанския северозапад. Сигналните светлини на реактивните пътнически самолети, които профучаваха по пистите, се врязваха като бавни комети през надвисналите мрачни облаци и върховете на хотелите покрай ивицата на летището и се губеха в небитието на сгъстяващия се сумрак, а светещите прозорци се размиваха в мъглата от златисто сияние.
Докато хидравличният параден асансьор се изкачваше по кулата на хотел „Дабълтри“, Джон Смит гледаше как острите ръбове и архитектурните елементи се изгубват в нощта. Той носеше зелен войнишки панталон с безупречни ръбове и в момента беше сам. Скоро това щеше да се промени. Предстоеше му да се свърже с останалите от своя екип — единият — непознат, а другият — не точно приятел.
Не можеше да обвинява Фред Клайн за подбора на състава му. Изборът на директора беше логичен. Джон бе работил с Ранди Ръсел и преди. Заедно бяха преминали през няколко мисии и съдбата едва ли не опърничаво оплиташе житейския път на двамата. Смит я призна за първокласен оператор: опитна, всеотдайна и високоинтелигентна, с необикновено разностранни дарби и ценна способност за тотална безпощадност, когато беше необходимо.
Но тя дойде с наказание.
Вратите на асансьора се разделиха и с тропот се разтвориха и Смит прекрачи прашния, облицован в розово и бронз вход на панорамния кафе-ресторант. Разпоредителката погледна с очакване от своя подиум.
— Казвам се Смит. Идвам за партито на Ръсел.
Веждите на жената се повдигнаха и за момент тя открито и с любопитство го преценяваше.
— Да, господине. Оттук направо, моля.
Тя поведе Смит през слабоосветения салон. Приглушени от постлания килим, стъпките им не нарушиха шепота от едва доловимите разговори и тихата музика. И тогава Смит разбра внезапното любопитство на управителката.
Ранди беше избрала маса в хлътналия страничен край на ресторанта, изолирано сепаре, донякъде скрито от останалите посетители с преграда от декоративни растения. Маса, предназначена за усамотение, удобна за предстоящото обсъждане на плана.
Но беше и много подходящо място за любовна среща, а Смит щеше да се види не само с една изключително красива жена, а с две.
Смит се усмихна горчиво на себе си. Надяваше се разпоредителката да се наслаждава на фантазията си за тройка любовници. Тя нямаше никаква представа колко много греши.
— Здравей, Ранди — поздрави той. — Не знаех, че можеш да управляваш хеликоптер.
Тя вдигна поглед от масата и хладно кимна.
— Много неща не знаеш за мен, Джон.
Първите няколко секунди никога не бяха лесни. Още се усещаше старото свиване в стомаха. Макар че доктор София Ръсел беше по-голямата сестра, тя и Ранди бяха като близначки. С течение на времето приликата между двете беше станала почти свръхестествена.
Понякога той се чудеше какво вижда Ранди, когато го погледне. Вероятно нищо приятно.
Тази вечер Ранди беше облечена в черни велурени дрехи — яке, пола и ботуши, които подхождаха на великолепната й външност и допълваха многобройните златисти нюанси в косата й. Тъмните й очи се приковаха в неговите за част от секундата, после се стрелнаха встрани.
— Подполковник Джон Смит, това е професор Валентина Метрас.
Погледът й сивееше под лъскавия бретон гарвановочерна коса. Очите й, спокойни и любопитни, с проблясващо чувство за хумор някъде дълбоко в тях, срещнаха неговите очи. Професорката също беше облечена в черно, във вечерна сатенена рокля, която покриваше слаба, но все пак приятно заоблена фигура и подсказваше, че отдолу не носи кой знае какво.
— Сигурно е ужасно да отседнете в мотел — отбеляза тя, докато му подаваше ръка. Тембърът й беше нисък, с отсянка на британски акцент.
Подаде ръката си с дланта надолу, не за ръкостискане, а само за леко докосване на изящните пръсти, както чистокръвна аристократка би приела допира с придворен.
Беше очевидно, че Валентина Метрас е привлекателна жена, която изцяло се наслаждава на своята привлекателност и се радва да напомня на мъжете за този факт.
Напрежението се стопи и Смит пое за момент подадената ръка.
— Полезно е да диктувам първото си име буква по буква — отвърна без следа от вълнение той.
Смит си поръча бира, за да е в тон с бялото вино на Ранди и мартинито на професор Метрас.
— Добре — каза той, снижавайки глас, така че да не се чува на съседната заета маса. — Ето каква е заповедта. Утре излитаме оттук в осем и четирийсет и пет с „Аляска Ерлайнс“ за Анкоридж. Екипировката и хеликоптерът ни вече са доставени там. Освен това ще се съберем с нашия руски офицер за свръзка, някой си майор Григорий Смислов от военновъздушните сили на Федерацията.