Валентина кимна.
— Разбирам.
Тя тръгна към вратата, но спря на средата на пътя.
— Госпожице Ръсел, искате ли утре да закусвате с мен, преди да се качим в самолета?
Въпросът сякаш не предполагаше избор.
Този път Ранди открито се усмихна в отговор.
— С удоволствие, професоре. Можете да ме наричате Ранди.
— А мен Вал. Извинявам се, че така рязко те притиснах. Не бях много сигурна каква е историята. Чудех се дали няма да попадна в разпадането на някаква бивша любовна връзка.
— Между Джон и мен? — Ранди мрачно се подсмихна. — Няма вероятност.
На лицето на другата жена се появи още по-широка усмивка.
— Хубаво.
След като Валентина Метрас си тръгна, Ранди помръкна. Нямаше причина чернокосата историчка да изглежда толкова доволна от последния отговор, който беше получила.
11
Над пролива Хуан де Фука
Полет 737–400 на „Аляска Еърлайнс“ профуча над осеяната с острови ивица вода, която разделяше полуостров Олимпик и Съединените щати от остров Ванкувър и Канада. Самолетът зави под ъгъл на северозапад, а парцаливите облаци докосваха корема му. Когато боингът се снижи на своята крайцерска височина, Джон Смит откопча колана на седалката си. Сутрешният полет по средата на седмицата до Анкоридж беше наполовина празен и той имаше двойния лукс да пътува без спътник до него и място на широката редица „А“ точно зад преградата на пилотската кабина.
За първи път от седмици той беше в цивилни дрехи, заменил униформата си с дънки „Ливайс“ и доста поизносена памучна фланелка. Промяната беше приятна. Хвърляйки поглед назад към седалките, можеше да види Ранди Ръсел и професор Метрас разположени по-назад в салона.
След предишната нощ Ранди беше възвърнала самообладанието си в негово присъствие. Вдигна очи от наръчника за управление на хеликоптери, който четеше, и му прати бегла усмивка.
Професорката също четеше с нос, заровен в мащабно, осеяно с отметки изследване върху военновъздушните сили на Варшавския договор.
Професорка. Още му звучеше особено.
Неговото куфарче беше сложено под седалката, пълно с най-нова информация от Института за инфекциозни болести по бързо диагностициране и разпознаване на разновидностите на антракса и тяхното лечение. Скоро щеше да ги прегледа, но засега се чувстваше добре, облегнат назад, с опънати крака и с очи, притворени срещу топлото сутрешно слънце, което струеше през прозорчето на салона. Скоро нямаше да има нито време, нито възможност да се разтовари до такава степен.
— Имаш ли нещо против да седна до теб, Джон?
Той се откъсна от полудрямката, в която беше потънал. На пътеката стоеше Валентина Метрас, в ръката й димеше чаша кафе, а лицето й беше някак весело.
Смит също се ухили в отговор.
— Защо не?
Тя се шмугна край него и се сгуши на седалката до прозореца. Професорката явно беше от жените, които предпочитат да са елегантни при всякакви случаи. Тази сутрин носеше черен пуловер с орнаменти и ски гащеризон, а косата й беше повдигната на лъскав кок, който, изглежда, й беше любим. За момент Смит осъзна, че се чуди колко далеч може да стигнат тези черни, лъскави къдрици, ако ги пусне да падат свободно по гърба й.
Независимо от приятното разсейване, той все пак стрелна бързо поглед наоколо, за да провери обстановката. Редиците с места от другата страна и зад тях още не бяха заети и това им предоставяше възможност за уединение.
Валентина също беше предпазлива. Когато говореше, държеше гласа си снижен под воя на двигателите.
— Помислих си, че можем да използваме тази възможност да поговорим, преди човекът за връзка да се присъедини към нас. Кажете ми, подполковник, как смятате да се държите с нашия галантен руски съюзник?
Това беше уместен въпрос.
— До доказване на противното ще трябва да приемем, че всички братя са доблестни, а всички сестри — целомъдрени — отвърна Смит. — Докато виждаме, че руснаците играят честно с нас, и ние ще се отнасяме така с тях. Но оперативната дума е „виждаме“. Нашите инструкции са да действаме така, сякаш са ни подготвили изненада. Трябва да допуснем, че руснаците имат и друг залог в тази история.