Метрас отпи глътка от кафето си.
— Мисля, че можем да наречем това заслепяващата светкавица на очевидното.
Трябваше да се наведат по-близо един към друг, за да говорят, и Смит не можа да не забележи, че неговият помощник-офицер ухаеше приятно на „Алпийски цветя“ на Герлен.
— Така че ако руснаците се опитат да ни заблудят — Смит преплете пръсти върху корема си, — защо ще го правят? Какво не виждаме ние?
— Бих казала, че ще е по-добре да формулираме въпроса: какво не искат те ние да видим — отвърна тя. — Откакто излезе тази новина, си общувам по мрежата с няколко от моите приятели — любители на историята, и открих нещо доста интересно за катастрофата на „Миша 124“.
След края на студената война има широка… предполагам, че може да я наречем гласност, която съществува между военните историци от двете страни на конфликта. Без да е необходимо да се тревожим за ограниченията за сигурност, ние питаме защо е било направено това, къде и от кого. В повечето случаи получаваме отговор.
До днес нашите колеги отсреща, в Руската федерация, бяха забележително отзивчиви, дори за големите си военни гафове като потънали атомни подводници и разпръснат нервнопаралитичен газ.
Но не и по този въпрос. Преди да бъде открито мястото на падналия „Миша“, в никой от архивите на бившите съветски военновъздушни сили, до които ни е предоставен достъп, не беше споменато за никаква ескадрила Ту-4, която да е изгубила бомбардировач през март 1953 година, в никакъв вид рутинно изпитание, никъде.
— И не се споменава за биологично оръжие в Арктика, състоящо се от два тона антракс? — подсказа й Смит.
Тя тръсна глава, после отметна назад кичур гарвановочерна коса, паднала на челото й.
— Нито дума, докато руснаците не повдигнаха въпроса пред нашия президент.
Информацията за товар с биологично оръжие, носено от специфичен изтребител, много вероятно е била класифицирана по съображения за сигурност. Но точно този „Бик“ и целият му екипаж са били напълно изтрити от цялата редовна документация на червените военновъздушни сили. Спешно са искали да го накарат напълно да изчезне. И мисля, че единствената причина Руската федерация сега да признава за съществуването му е, защото той седи там, пред Бог и всички останали хора.
Докато смилаше информацията, Смит за момент погледна покрай Валентина навън през яркоосветения прозорец.
— Това е интересно — провлачено отвърна той. — Ето за какво се чудех аз. На мен ми изглежда много странно, че някой ще рискува да натовари живо биологично вещество като част от тренировъчно упражнение. Здравият разум би диктувал за изпитания да се използва някакъв вид безвредно, неактивно съединение.
Валентина сви рамене.
— Така си мислите вие, така мисля и аз. Но все пак ние не сме руснаци. Те са склонни да вършат нещата по различен начин.
Вземете злополуката в Чернобил — продължи тя. — Ние не бихме построили голям, захранван с електричество реактор, с лесно възпламенимо графитно ядро, но руснаците го направиха. Ние няма да построим голям ядрен реактор без подходящ удържащ го купол, но руснаците го направиха. И ние не бихме провели серия от тестове за екстремен срив в системата върху голям, незапечатан реактор с графитно ядро, но руснаците определено го направиха. Не мисля, че можем да даваме каквито и предположения по този въпрос.
Смит кимна.
— Тогава няма да го правим. А сега да преминем към нещо друго. Познавам състоянието на сегашната програма за биологично оръжие на Руската федерация, но вие сте нашият експерт по старите съветски системи. Каква е вероятността бомбардировачът да носи нещо друго освен добрия стар антракс?
Тя въздъхна.
— Трудно е да се каже. „Миша 124“ е самолет, който може да е бил използван за еднопосочна трансполярна бойна мисия срещу стратегически цели в Съединените щати. Като се има предвид това и след като знаем, че самолетът е бил въоръжен, трябва да е носел някакъв вид боеприпаси: ядрени, биологически или химически. Руснаците не биха позволили бомбардировач с далечен радиус и елитен екипаж да пренася нещо по-маломощно.
Тя отпи още глътка от кафето си и се изви, за да го погледне право в очите.
— Що се отнася до специфичния агент, онези времена са преди екзотичните подобия на ебола и преди напредналото генно инженерство. Налагало се е да се задоволяват с това, което дава майката природа. Голямата тройка, с която всички си правели шеги, била антракс, едра шарка и бубонна чума. Антраксът бил предпочитан, защото се произвеждал лесно и евтино в големи количества и военните го контролирали.