Накрая имаше малко, продълговато пакетче, увито в мек черен плат.
— Какво е това? — попита Ранди и Смит го извади от куфарчето.
— Това е за мен — отвърна Валентина, като облегна брадичка на кръстосаните си върху облегалката ръце. — Вижте го.
Смит отвори пакетчето. Там имаше пристегнати метателни ножове, но такива той не беше виждал преди. Заинтригуван, Смит издърпа един от хлъзгавия му найлонов калъф.
Само осем инча дълъг и едва достигащ дебелината на безименния му пръст, това беше наполовина дръжка, наполовина острие. Самото острие беше почти като шип, със загладен, ромбовиден профил, а точките на свързване на четирите лъскави фасети бяха наточени до блестящо острие. И лекарят, и войникът у Смит бяха впечатлени. Както рапирата или някой от старите окопни ножове с триъгълно острие, той щеше да произведе прободна рана — истински ужас за този, който се опита да я затвори.
Нямаше предпазно устройство, но прикрепена защитна ръкохватка опасваше върха на нашарената с квадрати дръжка. И ножът не беше сглобен; беше излят, изкусно изрязан с технология за студена обработка от едно-единствено парче изключително тежък метал.
Ножът имаше известна прилика с метателните остриета тонки, използвани в японските бойни изкуства, и когато Смит го постави върху изпънатия си пръст, за да изпробва баланса му, откри, че той е перфектен. Освен ръбовете на острието и миниатюрните сребърни букви „В.М.“, изписани върху една от фасетите на острието, ножът беше с лъскав черен цвят.
— Красив е — прошепна Ранди с искрено възхищение. Така беше. Малкият нож даваше усещане за дизайн и съразмерност, които освен оръжие го правеха произведение на изкуството.
— Благодаря — отвърна Валентина Метрас. — Това е стомана DY-100 — ужасна за работа, но невероятно твърда и ако успееш да я изработиш, е вечна.
Смит погледна назад към нея.
— Ти ли си ги правила?
Валентина скромно кимна с глава, за да потвърди.
— Това ми е хоби.
Ранди снизходително се усмихна, докато пристягаше колана на чантичката около кръста си.
— Хубави са, професоре, но ако възникне ситуация, може да поискате нещо малко по-масивно.
— Никога не подценявай острието и резеца, скъпа — Валентина пое ножовете от Смит. — Ножовете са убили повече хора от всичките бомби и куршуми, които някога са били произведени, и продължават да го правят с неотслабваща ефикасност.
Един от метателните ножове изчезна в левия ръкав на пуловера на историчката, а другият — в горната част на ботуша.
— Моите малки животинчета са тихи, не заяждат и се прикриват много по-лесно от пистолет. Никога не се притесняваш, че ще ти свършат мунициите, и могат да намушкват тялото през мека защитна броня, която би спряла стандартния пистолет направо без проблем.
Ранди окончателно намести колана с кобура си и запали двигателя на „Краун Виктория“.
— Ще се придържам към револвера, благодаря.
— Да се надяваме, че никой вид оръжие няма да ни е необходим в тази работа, дами.
— Да се надяваме ли, Джон? — повтори Ранди, като изкарваше колата от мястото й на заден ход.
— Ами, това са подробности.
Следващата стъпка беше да се обади на номер, който беше запаметил тази сутрин, преди да напуснат Сиатъл. Докато си проправяха път през паркинга на летището, Смит набра номера по мобилния си телефон. Отвърна дълбок глас, който говореше с лек акцент, но на перфектен английски:
— Майор Смислов.
— Добър ден, майоре, обажда се подполковник Смит. Ще ви вземем пред вашия хотел след около петнайсет минути. Бял „Форд“ седан с регистрация от Аляска, Сиера… Танго… Танго… три… четири… седем, един мъж, две жени. Цивилни дрехи.
— Много добре, подполковник, ще чакам.
Смит затвори телефона. Това щеше да е неговият следващ важен непознат. В състава на неговия отбор вече бяха станали няколко интересни обрата. Какво щеше да добави последният член към вече екзотичната компания?
Облечен в анорак, жълтеникавокафяви спортни панталони и катерачески ботуши, майор Григорий Смислов стоеше пред входа на фоайето на „Арктическа странноприемница“. Пътната чанта беше в краката му, а мислите му следваха тези на Джон Смит.
Беше уведомен да очаква военен лекар, историчка и цивилен пилот на хеликоптер. Но кои щяха да са те всъщност? Смислов вече имаше чувството, че ще са нещо повече. Начинът, по който Смит беше установил контакта и запознанството, отчетливите идентификационни номера, които му даде — тези неща убедително намекваха за опитен полеви оперативен сътрудник.