— Климатология и метеорология? — отбеляза Смит. — Предполагам, че глобалното затопляне и топенето на арктическия паков лед са били главният повод за притеснение?
— Точно така, подполковник.
Смит кимна и обърна на другата страница.
Кейла Браун, САЩ, докторант, геофизика. Хубава, крехка, почти неземна. Тя трудно се вписваше в класическия образ на закоравелия полярен изследовател. Но явно имаше гръб и умения да си пробие път в тази експедиция пред вероятно няколкостотин мъже кандидати.
Иън Ръдърфорд, специалист по биология от Англия, красив, от типа „симпатичното съседско момче“, особено ако случайно съседи са ни хора от Британските централни графства.
Доктор Кеико Хасегава, Япония, втори специалист по метеорология. Сдържана, прилежна, възпълничка. Вероятно беше компенсирала оскъдния си социален живот с изключителна отдаденост към своето поприще.
Стефан Кропоткин, Словакия, астрономия на космическите лъчения, длъгнест, тъмнокос, с леко крива дружелюбна усмивка и малко по-възрастен от другите докторанти. „Вероятно ти обръщаш най-голямо внимание на мис Браун, независимо дали тя го желае или не.“
Смит затвори папката. Не можеше да прави каквито и да е предположения относно националност, раса, пол или евентуални политически убеждения. Това беше изгубена кауза, защото алчността и фанатизмът можеха да имат всякакво лице. Първи секретен отдел и различни други разузнавателни и прилагащи закона агенции сигурно здраво работеха, за да анализират миналия живот на тези шест души. Когато той пристигнеше на остров Уензди, щеше да е негово задължение да анализира как живеят в момента.
Почувства, че го наблюдават, вдигна поглед и видя, че доктор Троубридж и професор Метрас са вперили очи в него. От изражението на Троубридж личеше, че е объркан. От усмивката на Валентина и иронично повдигнатата й вежда се виждаше, че е заета да чете мислите на Смит.
Смит върна папката на масата.
— Професор Метрас, виждали ли сте майор Смислов?
— Мисля, че е отвън на палубата да глътне малко никотин — отвърна тя.
— В такъв случай, ако ме извините, налага се да говоря с майора по няколко въпроса.
Устремът на ледоразбивача през морето тласкаше студения вятър по притъмнелите му палуби. Григорий Смислов щракна газовата запалка в шепата си и докосна с огънчето върха на цигарата. Той си дръпна веднъж силно и остави дима бавно да се процежда през стиснатите му зъби.
Трябваше да се свърже с генерал Баранов. Трябваше да разбере какво, по дяволите, ставаше! Имаше секретен телефонен номер, който щеше да се пази от военното аташе на Руската федерация в посолството във Вашингтон, но заповедта на Смит за незабавно потегляне този следобед не му беше дала шанс да се обади.
И дори да имаше достъп до явен телефон, можеше ли да се довери на човека от другата страна? Някой знаеше! Някой извън конспирацията знаеше!
Но колко? За „Миша 124“ ясно. Освен това би трябвало да знаят, че антраксът още е на борда на самолета. Това щеше да е минимумът, който евентуално оправдаваше опита за убийство във въздуха този следобед. Но какво друго можеха да знаят?
Смислов отново дръпна силно от цигарата. Антраксът и рискът той да попадне в ръцете на терористична група щяха да са достатъчно лошо развитие на нещата. Ами ако имаше нещо повече? Ами ако знаеха за Събитието от пети март?
Това беше кошмар, който си струваше да се обмисли. Ами ако някой извън кръга от тридесет и двама знаеше за Събитието и за възможността доказателството за него още да съществува на борда на катастрофиралия самолет? Ами ако се бореха да предотвратят унищожението на това доказателство и да си го присвоят?
Ами ако някоя организация или даден човек получи възможност да шантажира влиятелна ядрена сила? Това щеше да направи нищожна дори заплахата от самолет, зареден с антракс.
Изгубен в тези мрачни мисли, Смислов се стресна, щом някакъв глас наблизо му заговори.
— Като лекар от мен се изисква да ви предупредя, че пушенето е вредно за вашето здраве.
Силуетът на Джон Смит се отдели от сенките по палубата и дойде да се облегне на парапета до Смислов. — И след като вече изпълних това задължение, може да ми кажете да вървя по дяволите.
Смислов сухо се изсмя и хвърли светещия фас през борда.
— В Русия още не сме изобретили рака на белия дроб, подполковник.
— Просто исках да ви кажа още веднъж благодаря за това, което направихте днес.
Смислов се спря, преди да посегне и отново да извади запалката и пакета с цигари.
— Всички се возехме в един хеликоптер.
— Така е — съгласи се силуетът. — Е, майоре, какво мислите?
— Да ви кажа честно, подполковник, не знам какво да мисля. — И това беше истина.
— Имате ли изобщо някаква представа кой може да стои зад нападението?
Смислов поклати глава. Сега пак щеше да лъже.
— Никаква. Някой трябва да е научил, че „Миша 124“ е платформа за биологично оръжие. Сигурно действат по предположението, че антраксът може още да е на борда на самолета и се опитват да ни попречат да стигнем първи до мястото на катастрофата. Само това звучи смислено.
— Логично е — замисли се Смит. — Но някой определено хвърля много средства заради това предположение. — Той обърна глава и погледна Смислов направо. — Властите в Аляска също имат предположение — за възможна намеса на руската мафия.
Добре. Смислов пак можеше да каже истината.
— Това е напълно възможно, подполковник. Ще е глупаво да отричам, че определени престъпни елементи в моята страна са придобили огромна власт и влияние в нашето правителство.
Смислов направи гримаса.
— Представителите на подземния свят у нас имат значително предимство пред останалия народ. Те бяха единствената брънка от руското общество, която комунистите не контролираха.
Смит сподавено се засмя в тъмното и двамата се загледаха за момент в притъмнелите гребени на вълните, заслушани в свистенето на корпуса, който пореше водата.
Накрая Смислов се обади:
— Подполковник, може ли да ми кажете дали моето правителство е уведомено за днешното нападение?
— Наистина не мога да знам със сигурност — отвърна Смит. — Моите шефове са информирани за ситуацията и ми казаха, че използват всички налични ресурси, за да идентифицират нашите нападатели. Ще предположа, че това включва и руските ресурси.
— Разбирам.
Смит се поколеба, после продължи:
— Майоре, ако искате да говорите директно със своите началници за инцидента, мога да го уредя. Ако се тревожите за… сигурността, давам ви думата си, че ще можете да говорите свободно. Комуникациите ви няма да се следят.
Смислов се замисли за момент. „Какво мога да кажа спокойно и на кого?“
— Не, няма да се наложи.
— Както искате. Предложението остава — омекна гласът на Смит. — Е, кажете ми, майоре, хартс, бридж или покер — коя е вашата игра?