— Какво е това? — поиска да разбере Смит, докато Валентина издърпваше оръжието от мекия калъф.
— Нещо от собствената ми колекция — отвърна тя, като перна затвора в отработена проверка на предпазителя. — Това е „Уинчестър“ модел 70, оригинален механизъм отпреди 1964 година, съчетан с един от първите барабани от неръждаема стомана на „Дъглас“.
Тя плавно вдигна старата елегантна пушка до рамото си и тества визьора към изгрева през отворените врати на хангара.
— Мерникът е „Шмит и Бендер“, увеличение от три до дванайсет, а престрелката е за патрони калибър .220 „Суифт“. Началната скорост на експанзивен куршум със зърно шестдесет и пет е над хиляда и двеста метра в секунда, а точността може да бъде описана само като свръхестествена и снижението на траекторията на куршума просто е нещо, което се случва на някой друг. Както се казва, вече не правят такива.
— Оръжие за дребни хищници — изсумтя Ранди.
— Всичко зависи от това какво имаш предвид под „дребни хищници“, скъпа — мрачно отвърна Валентина. — Да вкараш един суифт в гърдите на човек е все едно да го удариш със светкавица. Но изстреляй такъв куршум в рамото му и няма да получиш дупка, а размазана ампутация. Вкарах метална сачма направо в мозъчната кутия на един мъжки крокодил от триста метра с това старичко момиче, а крокодилите имат много дебели черепи и много малки мозъци.
Беше ред на Смит да повдигне вежда.
— Наистина имаш много интересни хобита, професоре.
Валентина загадъчно се усмихна, докато пълнеше островърхи патрони в патрондаша, пристегнат около приклада на уинчестъра.
— Даже идея си нямаш, скъпи ми подполковнико.
— Имате ли нещо и за мен вътре? — попита Смислов, докато наблюдаваше растящото въоръжение.
— Не сме опаковали нищо, майоре — каза Смит. — Но съм съгласен, че вероятно ще имаш нужда от зъби. — Той погледна към Валентина. — Всъщност помолих професора да се погрижи за това.
Тя кимна в отговор и метна винтовката си през рамо. Като пристъпи към отворената врата на хеликоптера, тя извади от пилотската седалка колан за пистолет, кобур и чантичка за пълнители.
— Нищо кой знае колко секси или екзотично, майоре, стандартно оръжие на бреговата охрана, но трябва да ти свърши работа.
Смислов измъкна пистолета „Берета 92F“ от кобура. Като претегляше голямото автоматично оръжие в ръката си, той експериментално задвижи затвора.
— Да, това ще свърши работа — отвърна той замислен.
Последното нещо в торбата беше стандартна аптекарска кутия от стиропор, в чиито прегради имаше дузина големи, затворени с бели капачки шишета с таблетки.
— Това са лекарствата ни за всеки случай, дами и господа — каза Смит, като подаваше шише с антибиотици на всеки от колегите си, преди да заключи останалото в медицинския си комплект. — Сега вземете по три като начална доза, после по две на всеки дванайсет часа на гладно. Подходящи са за това, което може да ви нападне.
— Може ли и аз да получа малко от тях, подполковник?
Навлечен с анорак, Троубридж стоеше в дъното на хангара с другите, които гледаха как екипът на Смит се въоръжава. Пристъпи напред.
— Идвам… — той понечи, после се спря. — Бих искал да дойда с вас на острова.
— При тези обстоятелства не смятам, че е приемливо, докторе — предпазливо отвърна Смит. — Не знаем какво ще намерим там, когато отидем. Положението може да е опасно.
Ученият придоби непоколебимо изражение.
— Аз също не знам какво ще намерите. Затова трябва да дойда. Не знам защо се случва подобно нещо или защо е било позволено да се случи, но аз си имам отговорности. На този остров са моите хора! Аз помогнах да се организира и финансира тази експедиция. Аз подбрах членовете на екипа. Каквото и да се случва, нося отговорност!
„Моите хора“. Смит започваше да разбира тези думи доста добре. Той тъкмо беше отворил уста, за да отвърне, когато през вратата на хангара влезе член от екипажа и на бегом отиде до хеликоптера.
— Моля за извинение, полковник, но капитан Джоргансън иска да ви уведоми, че станцията на остров Уензди пропусна последната контролна радиовръзка.