Студените думи и смразяващата съсредоточеност на тъмносините му очи моментално я блъснаха в гърба. С тази част от Джон Смит Ранди не се беше сблъсквала преди — нито когато той беше заедно със София, нито в случайните им срещи след това. Сега говореше пълнокръвният войник, боецът.
— Извинявай, Джон, изпуснах си нервите. Ще държа нещата под контрол тук вместо теб, няма проблеми.
Изражението на лицето му се стопи — Смит се усмихна с една от онези свои редки широки усмивки и веднага сложи ръка на рамото на Ранди.
— Никога не съм се съмнявал в това, Ранди. В много отношения тази работа ще е по-трудната. Ще трябва да потвърдиш подозренията ни за това какво се е случило тук, докато си пазиш гърба, за да не се случи и на теб. Освен това трябва да разбереш как е изтекла информацията от острова и на кого е предадена. Троубридж може да ти помогне в това отношение. И поради тази причина го взех тук. Каквото успееш да научиш за самоличността, източниците и намеренията на враждебните елементи, може да е жизненоважно.
Тя кимна.
— Имам някои идеи по въпроса. И ще се опитам да поправя голямото радио.
— Много добре — изражението на Смит пак се стопи. — Но докато се занимаваш с това, помни, че трябва да останеш жива, чу ли?
— Доколкото не противоречи на мисията — отвърна тя. После се опита да оживи малко изказването си. — И докато си там, в планината, съветвам те да пазиш и своя гръб от онази потайна брюнетка. Мисля, че крои планове за теб.
Смит отметна глава назад и се разсмя и за момент Ранди успя да види какво у него беше очаровало сестра й.
— Арктическият глетчер едва ли е подходящ за романтична пауза, Ранди.
— Където има воля, има и начин, Джон Смит, а според моето предчувствие тази дама има силна воля.
Застанала пред лабораторната хижа, Ранди гледаше как трите смаляващи се фигури с мъка вървят по маркираната с флагчета пътека, която водеше на изток покрай брега към централните възвишения. Снегът, общо взето, беше спрял, но мъглата, едва ли не постоянният „морски дим“ на полюсите, се сгъстяваше. Арктическият камуфлаж, който другарите й носеха, ги сля със средата, докато внезапно не изчезнаха.
— А сега какво? — Доктор Троубридж стоеше до нея под стрехата на хижата, крещящо видим в оранжевия светлоотразителен костюм за студено време, предназначен за научната експедиция. Ранди усещаше, че ученият започва да съжалява за моментния си пристъп на отговорност на борда на „Хейли“.
Той беше човек, принадлежащ на отоплените аудитории и уютните кабинети в университетското градче, а не на дивите, студени и опасни зони на света. Тя усещаше как ужасът и самотата на това място се просмукват в него. Така щеше да е и без допълнителните усложнения с „Миша“.
Освен това той поставяше под съмнение своя единствен придружител, тази чужденка с автомат, провесен на рамото й.
Ранди усети как в нея за миг нахлува презрение към учения. После, разгневена, отхвърли тази мисъл. Розен Троубридж не можеше да направи нищо, че е такъв, какъвто е, както и тя не можеше да направи нищо, че е станала такава вълчица. Нямаше право да съди кой кого превъзхожда.
— Към сателитния телефон беше прикрепена система за предаване на данни, нали?
Троубридж примигна в отговор.
— Да, по този начин повечето открития на експедицията се предаваха на университетите участници в проекта.
— Членовете на експедицията имаха ли разрешен достъп до системата с данни?
— Разбира се. Всички членове на експедицията имаха личен компютър и им се даваха по няколко часа достъп до интернет на седмица за изследванията им по проекта и за лично ползване — електронна поща и други подобни.
— Добре — отвърна Ранди. — Това ще свърши работа. Първото, което ще направим, докторе, е да съберем лаптопите.
24
Южната част на Западния връх
След първия час бяха принудени да се пристегнат с котки и пикелите им се превърнаха в нещо повече от подпори за ходене. Обезопасяващото въже, което ги свързваше заедно, също се беше превърнало повече в удобство, отколкото в тежест.