Тя се обърна към компютрите. В далечния край на стаята настана дълго мълчание, последвано от потракването на приборите за кафе.
Доктор Хасегава използваше на своя компютър японската писменост канджи и не беше трудно да научиш голямата тайна, която тя срамежливо беше скрила от света. Метеороложката беше и начеваща романистка. Ранди, която беше наясно с канджи и още няколко други езика, прегледа една-две страници от бурната и доста страстна историческа любовна драма, развиваща се в дните на шогуната. Всъщност беше чела и по-лоши.
Що се отнася до компютъра на Стефан Кропоткин, той спокойно използваше английски и в системата му нямаше нищо нередно, освен неголямо количество свалено от мрежата порно.
Но неговата територия се отличаваше с едно. Почти нищо от потока на личната електронна поща не беше запазено.
— Доктор Троубридж, какво знаете за Стефан Кропоткин?
— Кропоткин? Блестящ младеж. Първа специалност физика в университета „Макгил“.
— Това беше в досието му заедно с факта, че има словашки паспорт и е в Канада със студентска виза. Знаете ли нещо за семейството му? Правена ли му е някакъв вид проверка на произхода?
— Какъв вид проверка на произхода трябваше да направим? — Троубридж тихо изруга, докато се бореше с капака на буркана кафе на гранули. — Това беше чисто научна изследователска експедиция. Що се отнася до семейството му, няма такова. Момчето е бежанец, останало сирак през войната, от бивша Югославия.
— Наистина? — Ранди седна обратно на столчето си. — Тогава кой плаща обучението му?
— Получава стипендия.
— Каква стипендия?
Троубридж сипа с лъжичката кафени гранули в чашата си.
— Била е учредена от група загрижени бизнесмени от Централна Европа специално за заслужили млади бежанци от балканските конфликти.
— И нека позная: тази стипендия е била учредена малко преди Стефан Кропоткин да кандидатства за нея и засега той е единственият заслужил млад бежанец, който я получава.
Троубридж се поколеба, а лъжичката му застина над димящата чаша.
— Ами, да. Как разбрахте?
— Да го наречем предчувствие.
Ранди пак се концентрира върху лаптопа на Кропоткин. Онова неотчетено пространство върху диска, което тя търсеше, отново го нямаше.
Прехапа устна. Добре, някой пак се е изхитрил. Не беше скрито в никой от компютрите, трябваше да е някъде другаде. Къде можеше да е?
Тя затвори очи с ръце, отпуснати върху бедрата. „Да кажем, че е бил много, много хитър и много внимателен. Къде би го скрил?“
В личните си вещи? Не, там щеше да е рисковано. Същото като да го носи у себе си. Трябваше да е някъде другаде.
Може би там, където влизаше в употреба.
Ранди се смъкна от стола. Като отиде до връхните си дрехи на закачалката, тя извади от джоба на якето вътрешните си ръкавици от тънка кожа. Докато ги надяваше, профуча край Троубридж, прекоси лабораторията и пак влезе в радиокабината.
Беше малко по-голяма от обширен килер и съдържаше само радиоконзолата, един въртящ се стол, малък шкаф за разпечатки и още едно шкафче с инструменти и електронни резервни части.
Не трябваше да е вътре в радиошасито или в шкафчетата, просто защото и други хора можеше да имат причина да тършуват наоколо.
Подът, таванът, външните стени и вътрешната преграда бяха солидни плочи от фиброматерия; прозорецът — запечатан двоен стъклопакет. Никакви скришни места. Но там, където панелите на стените и тавана се свързваха, имаше тясна издатина, може би два сантиметра дълбока. Ранди внимателно започна да опипва по продължението й.
Когато върховете на пръстите й най-после застанаха върху него, тя каза на глас:
— Пипнах те!
— Какво е това? — Троубридж беше наблюдавал действията й от безопасно разстояние.
Ранди внимателно вдигна сиво пластмасово устройство с размерите на дъвка.
— Преносим компютърен харддиск. Някой го е скрил тук, където е удобно и подходящо.
Ранди се върна на лабораторната маса. Като измъкна капачето на малкия харддиск, тя го пъхна в USB порта на най-близкия компютър и поиска бърз достъп до преносимия диск.
— Пипнах те! — повтори тя с още по-голяма възбуда. Ранди се завъртя и видя, че доктор Троубридж се опитва да види какво има на екрана. — Заповядайте, докторе — каза тя, като се отмести.
— Какво е това? — повтори той, докато се взираше в надписа на монитора.