— Това е защитна интернет програма — отвърна Ранди. — Използва се да кодира електронни писма и интернет файлове, които не искате останалият свят да успее да прочете. Тази тук е много усъвършенствано и скъпо произведение, абсолютен шедьовър. Достъпна е на пазара, но обикновено човек може да види нещо подобно само в ръцете на много загрижена за сигурността бизнес компания или правителствена агенция.
Пръстите на Ранди, облечени в ръкавиците, танцуваха по клавиатурата известно време.
— Вътре има и защитен файл. Но дори и с програмата не мога да го отворя без личната кодирана парола. Това ще бъде работа на друг.
За първи път тя се огледа за Троубридж.
— Защо някой в тази станция ще има нужда от подобно нещо?
— Не знам — каза Троубридж, а всяка следа от предишната му войнственост беше изчезнала. — Не би трябвало да има причина. Изследването беше изцяло публично. Нищо секретно не са правили тук.
— Доколкото знаете вие. — Ранди внимателно извади минидиска от компютъра и го пусна в найлонов плик за веществени доказателства.
— Мислите ли… — той се поколеба. — Мислите ли, че това има нещо общо с изчезването на членовете на експедицията?
— Мисля, че по този начин е излязла информацията за биологичния заряд на борда на „Миша 124“ — отвърна Ранди. — Но това ни поставя пред още по-интересен въпрос.
— Какво е това, мис Ръсел? — За момент, в лицето на разкритието, те се бяха помирили.
— Този остров е бил напълно изолирана среда в продължение на повече от шест месеца. Някой е донесъл това нещо много преди бомбардировачът изобщо да бъде открит, по някаква съвсем различна причина. Използването му в тази ситуация е съвпадение, а не мотив.
Троубридж запротестира:
— Но ако не е за бомбардировача, защо на някой ще му е нужно…
— Както казах, докторе, това е много интересен въпрос.
Розен Троубридж нямаше отговор. Вместо това той се обърна към малката печка с въглища с малката кана вода, която кипеше отгоре й.
— Бихте… бихте ли пийнали чаша кафе, мис Ръсел?
26
Глетчерът в седловината
Смит проучи редичката от светещи в зелено цифри върху светодиодния екран на малкото олекотено GPS устройство.
— Не ме цитирайте за това, но мисля, че сме близо — каза той, като извиси глас над бученето на вятъра.
Каквото и време да идваше към остров Уензди, на глетчера между двете възвишения се падаше най-лошото, защото планините канализираха полярните ветрове между тях. Този следобед морският дим и облачната покривка се бяха смесили и се изпаряваха през пролома между планините във виеща се река от мъгла, пресичана от жилещите атаки на идващи от въздуха ледени кристали, които бяха прекалено твърди и пронизващи, за да се наричат сняг.
Както Смит се беше надявал, слизането с двойно въже надолу по планинския склон към повърхността на глетчера не се оказа кой знае колко трудно, но прекосяването на самия глетчер се превърна в бавно, болезнено пълзене. Видимостта варираше от лоша до несъществуваща и опасността от дълбоки пукнатини в леда беше наложила да се придвижват предпазливо с помощта на въжето и постоянно да пробват с пикелите. Далеч от защитата на планината, непрестанните ветрове теглеха и прогаряха; проникваха дори през тяхното висококачествено предпазно арктическо облекло. Измръзването и хипотермията скоро щяха да станат фактор.
Още не бяха загазили, но Смит знаеше, че хората му почват да се уморяват. Усещаше го по себе си. Нощта също бързо настъпваше. Скоро трябваше да прекъснат търсенето на самолета и да започнат да търсят подслон, ако изобщо съществуваше подобно нещо тук, горе.
Тази мисъл беше решаваща. Ако мислеше, че ще е „скоро“, значи трябваше да стане „сега“, докато още им оставаха някакви резерви. Трябва да запази силата и издръжливостта на екипа си. Времето беше от критично значение, но да го прахосва, като се лута наоколо в този вледеняващ мрак, нямаше да доведе до нищо.
— Така — каза той. — Да спираме. Ще се окопаем за през нощта и утре ще се надяваме на по-добра видимост.
— Но, Джон, ти каза, че сме близо — излезе от снежната маска приглушеният протест на Валентина. — Би трябвало почти да сме стигнали!
— Стои тук от петдесет години, Вал. И утре ще е тук. Просто трябва да сме сигурни, че и ние ще сме тук, за да го намерим. Майоре, ще се опитаме да прекосим до Източното възвишение. Това ще е най-добрият ни шанс да намерим някакво прикритие от вятъра. Разбрахте ме. Да тръгваме.