— Джон, не можем просто да те оставим! — Зад обърканите думи на Вал той чуваше и настойчивите въпроси на Смислов.
— Забравете! — Трябваше да се насилва за всяка дума заедно с мъчителните глътки въздух. — Заразен съм! Вече умирам! Не тръгвайте след мен! Това е заповед!
Рано или късно непременно щеше да се случи. Избегна биологичния куршум на „Хадес“, на „Касандра“ и „Лазар“. Рано или късно трябваше да поеме отговорността. Онази частица от неговото разпадащо се съзнание, която представляваше изследователя и учения, си проправи път напред. Можеше да направи една последна услуга на онези, които щяха да го последват в тази черна дупка, за да проучват и да се борят с това нещо.
— Вал, слушай… слушай! Респираторно е. Удря през дихателните пътища. Изгаря дробовете и бронхиалните ми тръби… Няма натрупване или плавно засилване… Няма белодробна парализа… но не мога да си набавя кислород… пулсът ускорен… зрението отслабва… губя… сили… Изчезвайте… Това е… заповед.
Нямаше с какво повече да диша и да говори. Викаха го по радиото, говореха нещо за предпазния костюм. Не можеше да чува над зашеметяващите удари на сърцето в ушите си. Така ли е било при София накрая, да се удави в собствената си кръв? Не. Поне София не беше толкова самотна. Той направи последно усилие да се завлече до светлината, просто за да не умре на това отвратително място. После светлините изчезнаха и тъмнината изцяло го погълна.
Мина цяла вечност, а може би само секунда.
Смит започна откъслечно да осъзнава… Движения… Докосване… Гласове… Натиск върху гърдите си… Устни — меки, топли, живи — се притиснаха в неговите настойчиво, но без страст.
Усещанията му се върнаха. Повдигането на гърдите му; въздух — студен и чист — се изливаше в дробовете му като вода от охладена кана. Усети парещото ухапване на живота, който струеше от една точка във всички посоки. Можеше да диша. Можеше да диша! Лежеше там в изведнъж приятната хладна тъмнина и почти като в оргазъм се наслаждаваше на всяко вдишване.
Малка ръка без ръкавица отметна назад косата му и същите устни пак се притиснаха в неговите. Нежно този път и приятно се забавиха.
— Мисля, че дишането е напълно възстановено, професоре — отбеляза удивен глас с акцент.
— Само проверявам — отвърна втори, по-весел глас.
Смит осъзна, че под главата му е подложен навит спален чувал. Като отвори очи, той видя Валентина Метрас коленичила до него, качулката на якето й беше отметната назад, а върху черната й коса като звезди проблясваха ледени кристалчета. Тя му се усмихна и изви една от изразителните си вежди.
Смислов надничаше през рамото й и също се хилеше. Смит осъзна, че лежи на пода на предното отделение в бомбардировача. За момент не беше наясно какво всъщност правят всичките тук; после паметта му с трясък напълно се възвърна.
— По дяволите, Вал! Какво си мислиш, че правиш?
И двете вежди се повдигнаха.
— Че се наслаждавам на работата си?
— Нямам това предвид! — възкликна той, като се мъчеше да стане. — Този самолет е опасна зона! Има зараза…
— Полека, Джон, полека — отвърна историчката, като нежно го задържа легнал с ръце върху раменете му. — Няма зараза. Ти си наред, ние сме наред и самолетът е наред.
— Вярно е, полковник — кисело се намеси Смислов. — Казах ти и преди, с изключение на двата тона антракс под формата на оръжие на този самолет няма нищо поне малко опасно.
Смит отново се отпусна и откри, че още е с по-голямата част от защитния си костюм. Освен отблясъка на електрическия фенер, чиито лъчи изпълваха кабината, той видя през прозореца и гаснещата дневна светлина. Трябва да е бил в безсъзнание само няколко минути.
— Тогава какво, по дяволите, стана с мен?
— Предпазил си се почти до смърт. — Смислов вдигна качулката на защитния костюм. — Тук е студено. Влагата от дишането ти се е кондензирала и е замръзнала върху филтрите на дихателната ти маска. Така подаването на въздух постепенно е спряло.
Валентина кимна.
— Нещо подобно стана в Израел по време на първата война в Залива. По време на бомбардировка с ракетите СКЪД, когато имаше опасения, че Саддам ще използва нервнопаралитичен газ, редица израелски граждани се задушили, защото забравили да махнат капачките върху филтрите на противогазите си. Ти дишаше отново собствения си въглероден двуокис. Само че при теб ефектът трябва да е настъпил толкова постепенно, че не си забелязал натрупването.