Смит се върна към своите проясняващи се спомени.
— Да, когато започнаха дихателните ми проблеми, първо реших, че имам силен пристъп на клаустрофобия. След това си помислих…
— Знаем какво мислеше — меко каза Валентина. — Започна да докладваш симптоматиката на собствената си смърт. Но когато тръгна да ни даваш много добро клинично описание на човек, умиращ от задушаване, разбрахме какво става. Опитахме се да ти кажем да си свалиш маската, но ти беше твърде замаян, за да ни разбереш.
Тя кимна към остъкления нос на бомбардировача.
— Влязохме през прозореца на пилотската кабина, а Григорий се пъхна в бомбения отсек и те издърпа отвън. Малко реанимация уста в уста и ето те пак тук.
Смит направи физиономия.
— Извинете ме, но се чувствам невероятно глупаво.
— Аз не бих се чувствала така, Джон — сериозно отвърна Валентина. — Не мога да си представя какво ти е било да се покатериш в тази стая на ужасите. Само като погледнах през люка и беше достатъчно да ме полазят тръпки. — Историчката тръсна глава в крайно отвращение. — Обичам прецизните оръжия, но това… нещо… не е оръжие, то е кошмар.
— Няма да споря по въпроса — усмихна й се Смит. — Вероятно трябва да смъмря и теб, и майора, че не се подчинявате на заповедите ми, но, изглежда, ми липсва ентусиазъм. Благодаря ти, Вал.
Той протегна покрай нея ръка към Смислов.
— Благодаря и на теб, майоре.
Руснакът здраво я стисна.
— Добрият подчинен е длъжен да посочва факторите в ситуация, по вероятност пропусната от неговия началник — цитира той, все още ухилен.
Смит пак се опита да седне и този път успя със съвсем малко замайване. Силите му, изглежда, бързо се възвръщаха.
— Е, имаме една добра новина и една лоша. Лошата е, че още имаме антракс, с който да се занимаваме. Добрата е, че контейнерът изглежда незасегнат и неповреден. За всеки случай ще продължим с антибиотиците, но не мисля, че трябва да се сражаваме с някакво изтичане на спори. Вал, как…
Тя рязко се изправи, като силно, но, изглежда, случайно удари Смит.
— Слава Богу поне за това — продължи да бърбори тя. — Мислиш ли, че е безопасно да се укрепим в корпуса за през нощта? По звуците отвън разбирам, че времето малко се е влошило.
— Да… мисля, че това ще е добра идея — отвърна Смит. — Подозирам, че ще се чувстваме малко странно да лагеруваме върху купчина антракс, но смятам, че ще е съвсем безопасно. Какво ще кажеш, майоре?
Смислов сви рамене.
— Мисля, че и тук ще е страшно студено, но пък ще е по-добре от палатка отвън, върху ужасния глетчер. Но все пак смятам, че ще ни е по-добре в задната част.
— Прекрасно! — каза Валентина, като подаде ръка на Смит. — Да си събираме оборудването и да си поиграем на къща. Мога да си капна малко от онова медицинско уиски, което обеща.
Смит пое ръката й и се надигна от пода.
— Сега като спомена за него, аз също бих си капнал.
Седнал върху голите пружини на една от койките, Смит се мръщеше на портативната радиостанция.
— Станция остров Уензди, станция остров Уензди. Тук мястото на сблъсъка, тук мястото на сблъсъка. Ранди, чуваш ли ме? Край.
Малката тактическа радиостанция „Леприкорн“ изсъска в отговор и злобно изтрещя насреща му.
— Винаги става така, нали? — с отвращение каза Смит. Той затвори слушалката и сгъна обратно антената в кутийката. — Можеш веднага да се свържеш с най-отдалеченото кътче на света, освен ако действително нямаш нужда да говориш с някой.
— Между нас и станцията има цяла планина.
Седнала с кръстосани крака до мъничката походна печка, Валентина внимателно пусна топка силно смачкан сняг в тенджерката с вода, която се изпаряваше отгоре. Освен да разтопи кръг, голям колкото стъпка, в скрежа по тавана на спалното помещение, малката горелка, поддържана с гориво на гранули, не беше в състояние значително да повлияе на температурата в отделението, но можеше да осигури гореща вода за пакетираната храна и да напълни отново манерките на екипа.
За да пестят батериите, единственото осветление в помещението идваше от две химически пръчки, закрепени за рамките на леглата, и меката, изпълваща всичко светлина даваше усещането за затопляне.
Корпусът поне осигуряваше неподвижна въздушна защита от вятъра, който пищеше из глетчера. Обстановката в разбития самолет щеше да е поне търпима за през нощта.
— Кое легло искаш, професоре? — попита Смислов, докато откачаше спалния си чувал от рамката на раницата. — Дамите първи избират.