— Благодаря ви, любезни господине — отвърна Валентина. — Но моля, разполагайте се. Аз ще съм на пода.
— Аз също — добави Смит и отпи последната глътка кафе от походната си чаша. — В онези дни явно авиаторите са били с малки размери.
— Както искате. — Смислов почна да развива спалния си чувал върху долната койка отляво. — Сега вече знаем, че имаме антракс. Как ще действаме с него?
— Ами, мисля, че вашите хора са имали вярната идея. Ние просто ще идем една крачка по-нататък. След като още сме с пълен резервоар, смятам, че просто трябва да доведем отряд сапьори, които да опаковат фюзелажа с един-два тона термит и бял фосфор. И правим на пепел цялата проклета машинария.
— Определено не бива! — възкликна Валентина, вдигайки поглед от печката.
— Защо не? — объркан попита Смит. — Ако успеем да концентрираме достатъчно топлина около обшивката, би трябвало да изгорим всички спори, преди да се появи каквато и възможност да се разпространят.
— О, мили Боже! Слепите, които няма да видят! — Тя изразително размаха ръка из помещението. — Като се има предвид превъзходното състояние на самолета, той е историческа ценност! Да дойде пролетта, ако успеем да докараме тук ледоразбивач и хеликоптер кран, можем да го вдигнем от глетчера, общо взето, непокътнат! Може да се реставрира. Всъщност…
Идеята блесна в очите й.
— Всъщност с частите от тази катастрофа и онзи Ту-4, който е изложен в института „Гагарин“, се обзалагам, че можем да сглобим един напълно нормален самолет.
Тя се обърна с лице към Смислов, внезапно развълнувана като ученичка с ново колело.
— Ти си ходил в института! Виждал си „Бика“ в авиационния музей! Какво мислиш?
Руският офицер вдигна очи смаян.
— Наистина няма как да знам, професоре, но съм сигурен, че ще отидат страшно много пари.
— Ти остави набирането на средства на мен, Григорий! Познавам няколко заможни маниаци по военните птички, които ще дадат и крака си, и ръката си, за да видят как „Фифи“, паметната летяща крепост, прелита ниско заедно с оригинален руски В-29. Само Шамплейн ще даде поне четвърт милион!
Смит нямаше как да не се впечатли от нейния бликащ ентусиазъм. Валентина Метрас очевидно беше човек, който до последно държи на своето. Той тихичко подсвирна и посочи с палец напред към бомбения отсек.
— Опасявам се, че все пак още имаме някои други приоритети тук.
Валентина безгрижно махна с ръка.
— Подробности, подробности! Не ме интересува какъв вид бактерии ще трябва да чистим. Никой не може ей така да драсне клечката на този самолет, ако аз имам да казвам нещо за него. Та той е история!
— Това ще го решат великите сили, Вал — усмихна се Смит. — А не аз, с голямо удоволствие мога да кажа.
С напрегнато изражение Смислов погледна през рамо към Смит.
— Какво ще правим след това, подполковник?
— Знаем, че антраксът съществува и все още е фактор, затова приоритетът е да докладваме за него. — Смит остави празната походна чаша на пода. — Утре сутринта, ако времето е поносимо, смятам да направим бърз оглед около мястото на сблъсъка, за да потърсим спасителния лагер на екипажа на „Миша“. После тръгваме към научната станция. Ако не можем да установим радиовръзка с външния свят от станцията, тогава ще пратя Ранди с хеликоптера до ледоразбивача, за да докладва.
Смит внимателно гледаше гърба на Смислов, докато руснакът развиваше спалния си чувал върху койката.
— Освен това ще поверя на отряда за подкрепление да охраняват острова, майоре. Това значи, че ще включим и канадците в играта и, общо взето, цялата ситуация ще ескалира. Знам, че обещахме на вашето правителство да се опитаме да я запазим в мълчание, но сега, след като трябва да се справяме и с антракса, и с изчезналия екип на станцията, нямаме избор, освен да се разкрием.
— Напълно разбирам, подполковник. Наистина няма друг избор.
Отговорът на Смислов беше безучастен и Смит се запита дали руснакът беше съгласен с думите му, или говореше с някаква задна мисъл.
— О, Боже! Всичко това е в списъка с тревоги за утре — каза Валентина, като хвърли поглед на люка, монтиран в задната преграда. — През това време искам да видя нещо друго.
— Не може ли да почака до сутринта? — попита Смит.
Тя погледна към Смит така, че мигновеното килване на главата й и повдигането на веждата да останат скрити от Смислов. — Не е нищо особено. Няма да отнеме и секунда.