Като грабна едно фенерче, тя се изправи и тръгна назад. Отвори херметическата врата и приведена се вмъкна през нея. Последваха най-различни удари и блъскане, докато си проправяше път до самата опашка на самолета, а след това — няколко минути неясна тишина.
— Това вече е интересно — гласът й отекна като в метална кухина. — Джон, може ли да ми помогнеш малко тук, моля те?
— Идвам.
Смит последва Валентина в тъмния проход. Историчката се беше привела над отвора между пълнителите с муниции на опашната оръдейна кула. Насочила фенерчето към лицето си, тя беззвучно раздвижи устни:
— Затвори люка.
— Да му се не види, Вал. Да не си отгледана в плевня! Тук дори е още по-студено.
Той дръпна херметическата врата да се затвори и завъртя затягащия лост до заключено положение. Като се придвижи заднишком до пълнителите, той се спусна на едно коляно до Валентина. Между облечените си в ръкавици пръсти тя отново и отново подхвърляше снаряд на автоматично оръдие.
— Какво е това? — попита Смит, надвиквайки воя на вятъра, който фучеше около повърхността на опашката.
— Съветски 23-милиметров снаряд. От пълнителите на опашното оръдие — отвърна тя.
— Добре. Какво става?
— Нещо странно, Джон. Нещата не се връзват или по-скоро се връзват по много особен начин. Затова те срязах така в пилотската кабина днес следобед.
— И аз така си помислих — отвърна той. — Какво виждаш?
— Този самолет е бил напълно въоръжен за бойни действия. Освен че е носел заряда с антракс на борда си, отбранителното му въоръжение също е било напълно заредено. Нещо повече, този самолет тук не е извършил аварийно кацане. Било е случаен сблъсък.
Смит не беше съвсем наясно каква е разликата.
— Сигурна ли си?
— До голяма степен. Бомбардировачът не е бил настроен за аварийно кацане, когато се е ударил в леда. Помниш ли, когато те питах за контролните уреди на витлата и смесването на гориво в пилотската кабина? Оставени са на крайцерски режим. Освен това те питах за лоста на механизацията. Задкрилките не са били спуснати, както би следвало при всякакъв вид преднамерено кацане.
Валентина почука върху кожуха на пълнителя с кокалчетата си.
— И, накрая, не са извадили пълнителите с муниции на оръдейната кула. В една летяща крепост В-29 или в Ту-4 „Бик“ това би било стандартна процедура в случай на принудително или аварийно кацане.
— Тогава какво е станало, по дяволите?
— Както ти казах, куриозен сблъсък, абсолютна злополука — продължи тя. — Според картите на остров Уензди глетчерът има постепенен низходящ наклон в северна посока. Бомбардировачът трябва да е заходил от север. Освен това трябва да са летели през нощта, ниско и на уреди, защото изобщо не са знаели, че тук има остров. Влезли са между върховете и теренът внезапно е изникнал под самолета. Преди пилотите да разберат какво става, са се ударили в земята или по-точно в леда. Трябва да са летели с пълна крайцерска скорост, доста по-бързо отколкото при стандартно приземяване, но както неизбежно става, по това време повърхността на глетчера трябва да е била относително гладка, без някакви ръбове или пукнатини, които да заклещят самолета. Така че са се ударили на равно и са се плъзгали без препятствия.
Има подобни катастрофи и на Северния, и на Южния полюс — продължи шепнешком тя. — Когато екипажите са губили ориентация заради трудноразличимия релеф в тези условия. За да приключа темата, този самолет не е бил в извънредно положение, когато е паднал. Не са били изгубени и не са се приземявали. Били са в контролирана крайцерска конфигурация и са отивали някъде другаде.
— Щом е така, не трябва ли да са видели острова на картите си? — попита Смит.
— Спомни си, че през 1953 година подробната навигационна информация за тази част от света просто не е съществувала. Възможно най-точната карта е била американска военна тайна. На всичкото отгоре остров Уензди е нещо като забележителност. Той е една от най-високите точки в архипелага Кралица Елизабет. По онова време този, който е планирал полета на самолета, е нямал представа, че една адски голяма планина ще им се изпречи насред Северния Ледовит океан.
— Не е чак толкова високо — размишляваше Смит. — Тук сме само на 760 метра надморска височина. Това не е ли доста ниска крайцерска височина за херметически самолет като този?
— В голяма степен — съгласи се тя. — Всъщност Ту-4 или В-29 би следвал толкова ниска траектория на полета само по една причина: екипажът му се е тревожил да не го засече радар с далечен радиус на действие.