И какво е станало с хората? Утре Смит щеше да иде да търси екипажа на бомбардировача. Какво ще е останало там за него?
Смислов дръпна надолу ципа на якето и прибра фенерчето писалка. Извади и запалката от джоба на ризата си. Не малката пластмасова с газ, която беше купил от магазина на летището в Анкоридж, а другата — стил „Ронсън“ резервоарна запалка, която беше донесъл със себе си от Русия. Балансираше с нея в дланта си, а умът му препускаше през бързо стопяващите се възможности, останали пред него.
Можеше да се успокоява с мисълта, че повечето решения, които трябваше да се взимат, лежаха на неговите плещи. Ако руските спецназовци бяха убили персонала на научната станция, значи съдбата трябваше да следва неумолимия си ход. Той нямаше да е отговорен за предстоящата конфронтация между Съединените щати и Русия.
Трябваше да се тревожи само за предателство. Днес беше спасил живота на приятел в тази странна, студена метална стая. Утре може да се наложи да убие същия този приятел като враг. И опровержението, че нямаше да е по вина на Смислов, отекваше ясно.
— Хей, майоре, добре ли си там, горе? — отекна гласът на Смит в тунела откъм задното отделение.
— Да, подполковник — отвърна Смислов, а пръстите му се вкопчиха в малката сребърна кутийка. — Просто… си изпуснах запалката.
Няколкостотин метра нагоре по лицевата страна на източното възвишение, върху издатина, от която се виждаше и глетчерът, и мястото на падналия „Миша“, през една пукнатина в изкусно замаскиран камък и заслон от снега надничаше голямата леща на мощен прибор за фокусиране на точкови цели. Двама мъже лежаха под заслона, предпазени от покрит с ледени кристалчета бял брезент, разстлан и прикрепен над главите им. Независимо от защитата, студът върху открития планински склон беше пронизващ. Въпреки това двамата наблюдатели упорито търпяха — единият се взираше през фотоувеличителния прибор за нощно виждане, прикрепен към визьора, а другият напрегнато слушаше малкия радиоприемник, който му бяха дали.
На определени интервали двамата мъже изпълняваха ритуал за оцеляване — свободните им ръце се движеха между краката, подмишниците и лицата, пренасяйки телесна топлина до изложената си на студа кожа, и се пазеха от зловещото, разрушително измръзване.
Като се плъзгаше по корем, сякаш е гущер, пропълзя трети, облечен в яке, мъж и отиде при двамата зад заслона.
— Нещо да докладваш, сержант?
— Нищо важно, лейтенант — изсумтя мъжът зад визьора. — Разположиха лагера си в останките на самолета. Може да видите светлини през прозорците на задното отделение. А от време на време и в предното.
— Дай да погледна — каза лейтенант Томашенко.
Сержантът спецназ се търкулна встрани, за да направи място на взводния си командир, и Томашенко се намести зад прибора за нощно виждане, надничайки в зеленикавосивкавия свят, който той разкриваше. Бомбардировачът лежеше върху глетчера под наблюдателния пост като заседнал на брега кит. Бледите струйки светлина, които се процеждаха през илюминаторите на падналия бомбардировач, едва доловими с просто око, се усилваха до яркозелено от фотоувеличителя. От време на време ярката светлина почваше да пулсира, докато някаква фигура се движеше покрай изпъкналите прозорци.
— Очевидно спорите антракс не са разпилени из самолета — измърмори Томашенко. — Това поне е нещо.
Томашенко и хората му не бяха посмели да се доближат до падналия Ту-4 и изобщо не бяха стъпвали върху глетчера. Заповедите на взвода бяха специфични и строго ограничени. Да държат мястото на катастрофата и разследващия екип под наблюдение от далечно разстояние. Да замаскират присъствието си на острова. На всяка цена да избегнат разкриването си. Да чакат издаването на алфа командата от определения агент, прикрепен към американската страна. Да се позиционират така, че да се намесят веднага при излъчването на споменатата заповед. Да са готови да се изтеглят към подводницата, ако заповедта не бъде издадена.
Томашенко понечи да пита радионаблюдателя дали не е чул нещо, но се спря. Ако сигналът беше излъчен, той щеше да го чуе. Дотогава трябваше да чакат.
29
Станцията на остров Уензди
Ранди Ръсел тихо лежеше в тъмното. Зад преградата, в главната стая на спалното помещение, тя чу тежкото, спокойно дишане на доктор Троубридж — звукът, който беше чакала.