— Мога да ти услужа с малко кърпички за дезинфекция — отвърна той.
— Твоите контрапредложения стават все по-трогателни, но предполагам, че не мога да откажа.
Тя отпусна глава на рамото му и няколко секунди двамата лежаха заедно в малкото чудато кътче интимност, която бяха открили върху заледения под на стария бомбардировач. Вятърът навън беше утихнал и се чуваше само едва доловим неравномерен шепот. В задната част на кабината на екипажа се чуваше как Григорий Смислов тихо похърква в леглото си.
Предишната нощ Смит внимателно беше подредил тяхната екипировка, за да направи място за спане на пода. Подпря пълната си раница на люка между отделенията, сложи снегоходките си отгоре и така направи безшумния достъп до радиолокационната кабина невъзможен. Необходимостта от това действие и усещането за ръбестия револвер под ватираната купчина на якето, пригодено за възглавница, временно прекратиха размислите му за Валентина Метрас.
— Какво е то, Вал? — каза той шепнешком. — Какво крият руснаците? Ти имаш някакви идеи, нали?
Тя се поколеба; после той усети как поклаща глава и меката й коса докосна брадата му.
— Не съм съвсем готова да кажа, Джон. Историкът в мен се ужасява от идеята да прокарва недостойна история, а шпионинът — да предлага лошо разузнаване. Но трябва да намерим лагера на оцелелите. Ако ще търсим някакви несъмнени отговори, там ще ги намерим.
— Мога да го разбера. Но това е една част от отговорите. Руснаците са само един фактор от нещо, което започва да ми се струва като уравнение с три неизвестни. Другите две неизвестни са кой е на острова сега и кой може да дойде за антракса. Оставих Ранди да виси там като стръв за онези, които може да са там сега.
— Не бива да се тревожиш, Джон. На всеки, който се постарае да лапне нашата мис Ръсел, бързо ще му се пригади от нея…
— Знам. Тя може да се грижи за себе си.
— Но ти пак ще се обвиняваш, ако нещо й се случи. Както още се обвиняваш за смъртта на сестра й и годеника й.
Смит погледна навъсено над главата й.
— Как, по дяволите, разбра за това?
— Двете с Ранди те обсъждахме доста усилено една вечер — отвърна Валентина. — В нещо като момичешки разговор. Освен това мъничко те изучавах и стигнах до определени изводи. Ти си едно от онези клети момчета, заседнали по средата — достатъчно издръжлив, за да взимаш хладнокръвно решения, но с достатъчно останала ти човечност, която те изяжда. Такъв баланс трудно се поддържа. Това те превръща в рядкост и си струва човек да те задържи. Ето защо, когато му дойде времето, ще станем любовници.
Смит не можа да сдържи тихото покашляне от смях.
— Разбирам. Не трябва ли и аз да кажа нещо по въпроса?
Валентина пак се сгуши и мушна глава под брадичката му.
— Не, всъщност не. Сега не се тревожи за това, Джон. Аз ще се справя с всички подробности.
Сигурно се шегуваше по обичайния си чудат начин. Но в гласа на тази спокойна и уверена жена имаше нещо, което не се връзваше с подобно тълкуване. Той не можа да не си спомни дълго останалата топлина върху устните му от нейните устни и усети внезапно желание пак да почувства тази топлина.
Тогава неясното мърморене и раздвижване на майор Смислов в съседното помещение пукна крехкия сапунен мехур и ги върна към мрачната действителност на остров Уензди.
Над глетчера в седловината се разкриваше бледосивкав свят. Матово осветените облаци скриваха най-горните части на върховете и забулваха северния и южния хоризонт в смътна мъгла. Снегът и ледът на повърхността също изглеждаха сиви и бяха изгубили блясъка си. Само тъмната оголена скала, която преграждаше планината, изпъкваше на преден план с преувеличена триизмерност в опушената белота на пейзажа. Непосредствената видимост около падналия бомбардировач и трите човекоподобни точици, които стояха до него, беше добра, макар че трудно се различаваха. Насред бледите контрасти беше трудно да се определят размери и разстояния и от време на време ги завладяваше чувство, подобно на световъртеж.
Джон Смит усети този ефект, докато правеше панорамен оглед с бинокъла си в инстинктивно бавно завъртане и не видя нищо — нито искано, нито нежелано.
— Добре, мадам, господине, къде са те? — попита той. — Къде са отишли след катастрофата?
— Предполагам, че са се спуснали към брега, полковник — бързо отвърна Смислов. — Имали са нужда от храна, а тук е нямало нищо. Покрай брега са щели да намерят тюлени и мечки. А и по-добри възможности за подслон. Времето тук горе, на глетчера, може да бъде много неприятно.