Григорий Смислов бавно зави зад ъгъла на тунела откъм външния му край и включи своя фенер.
— Всичко е прибрано, подполковник.
Смит удържаше лицето си невъзмутимо като играч на покер.
— Добре, да вървим нататък.
Той се обърна и продължи по тунела. Няколко метра по-нататък прокопаният от лавата канал, в който се намираха, водеше към втора, по-широка и по-ниска галерия. Пластовете базалт бяха грубо изравнени, за да образуват серия от неравни стъпала надолу по нащърбен, срутен слой. Порестата черна вулканична скала просто изпиваше светлината на фенерите и тъмнината все така властваше. Чак когато Смит и екипът му предпазливо се спуснаха до пода на галерията, осъзнаха, че не са сами.
Смит чу как близо до него Валентина изпъшка, а Смислов тихо изруга на руски. Лъчът на фенера се разходи върху натрупаните вещи от спасителната екипировка, върху всевъзможните остатъци от обитаван някога лагер и накрая — по задната стена на кухината, където имаше редица сгушени неподвижни фигури в спални чували с горен слой от брезент.
Тяхното търсене на екипажа на „Миша 124“ беше приключило.
Смит извади сигналната ракета от джоба на якето си и я запали. От нея се разгоря великолепен червен огън и прогони тъмнината. Той пъхна долния край на ракетата в пукнатина в стената.
— Какво ли ги е довършило накрая? — обади се тихо Валентина почти на себе си.
— Не мисля, че е бил студът — отвърна Смит. — Изглеждат доста добре подготвени за него.
Спалните чували бяха тежки полярни модели и хората бяха добре изолирани от пода на пещерата с дебели подплънки от омекотителите на седалките, с животоспасителна материя и парашутна коприна — всички материали, свалени от падналия самолет. Освен това по пода на кухината с големина на къща имаше разположени няколко тенекиени печки, а в един ъгъл бяха складирани два бидона с гориво. Беше очевидно, че екипажът на бомбардировача е знаел правилата за оцеляване.
— И от глад не е било — Валентина пристъпи до първото от телата и посочи отворена тенекиена кутия със сухи бисквити от спешните запаси и половин парче шоколад, закрепени на малка издатина в скалната стена.
Историчката погледна тялото в краката си и се навъси.
— Джон, ела тук. Виж това.
Смит отиде до нея и веднага забеляза какво я тревожи.
Преди да си легне да спи преди около петдесет години, обитателят на спалния чувал беше дръпнал парче парашутна коприна над лицето си, за да го пази от скрежа. В средата на плата прецизно беше пробита малка кръгла дупка.
Смит подпря оръжието си на стената и застана на едно коляно, като отметна набръчканата от леда коприна. Разкри се лицето на млад мъж с приятни черти — бледно, спокойно заспало, застинало във времето. Очите бяха затворени, а в средата на челото имаше друга малка кръгла дупка, изцапана с няколко капки кръв, които още изглеждаха червени на потрепващата светлина на огъня.
— Ами сега — измърмори Смит. — Ръчно огнестрелно оръжие, среден калибър, ниска скорост. Стреляно е от близко разстояние, но не от упор. Няма следи от изгорял барут.
— Калибър 7,65 дозвуков, сигурна съм — съгласи се Валентина, като се наведе с ръце, подпрени на коленете. — Вероятно е изстрелян през заглушител.
— Вероятно — Смит се изправи и заобиколи до следващото тяло. — И тук същото. Един изстрел, в слепоочието. В стил екзекуция.
— На това прилича — съгласи се Валентина, като бавно вървеше покрай редицата от спални чували. — Те са спели и някой просто е минал надолу по редицата и е ликвидирал екипажа един след друг… но не всичките.
— Защо го казваш, Вал?
— Тук има само шест души, Джон. Минималният състав на американския бомбардировач би бил осем. — Тя прокара лъча на своето фенерче по притъмнелите ъгли на пещерата, отвъд пламъка на сигналната ракета. — Трябва да има поне още двама… А, ето ги.
Тя продължи навътре в пещерата, като си проправи път между няколко големи колкото маси отломки базалт. Смит тръгна след нея. Никой от тях не забеляза, че Григорий Смислов се промъкна назад към входа на тунела, прокопан от лавата.
Върху черния каменен под на тунела лежеше мъж, облечен в бежов мъхест панталон и шуба. Предната част на дрехата му беше черна от кръв и надупчена от многобройни куршуми. Сгърчен в застинала предсмъртна поза, устните на мъртвеца бяха изпънати назад и от половин век оголваха зъбите му. На няколко сантиметра от протегнатата му ръка лежеше малък автоматичен пистолет, а на цевта му беше завинтен дългият цилиндър на заглушител.