Какво му беше казал директорът Клайн? „Имай предвид, че и други планове се задействат. Бъди нащрек за тях.“
Трябваше да е подготвен за всичко, което можеше да изскочи от мъглата.
Поне щеше да има добри хора зад гърба си. Валентина Метрас беше… интересна. Определено нямаше такива професори по времето, когато той беше в колежа. Имаше какво да научи за нея. И като един от оперативните агенти на Клайн тя сигурно беше изключително добра в онова, което умееше.
И отново срещна Ранди. Свирепа, храбра и самодостатъчна, никой не можеше да се съмнява в нея. Като изключим всичката лична болка или гняв, тя нямаше да го провали. Щеше да направи всичко, което й е наредено, или щеше да умре, докато се опитва.
И това беше неговият проблем. Смит бе видял как толкова много от живота и света на Ранди Ръсел умира и понякога имаше усещането за предопределеност да стане свидетел и на нейната смърт. Или да е отговорен за нея. Това беше личен кошмар, който се разиграваше всеки път, когато попадаха заедно в някоя операция.
Той гневно тръсна глава. Не трябваше да се поддава точно на този страх. Ако трябваше да се случи, значи щеше да се случи. А през това време имаха да вършат работа.
Вратата на асансьора звънна и се разтвори. Неговият нает „Форд Експлорър“ беше оставен на предния паркинг на хотела и докато Смит преминаваше през фоайето, за момент се отклони. Влезе в остъкленото павилионче за вестници, в което се продаваха и сувенири, и купи два вестника — „Ю Ес Ей Тъдей“ и „Сиатъл Таймс“ — като част от инстинкта му на агент да бъде в час със заобикалящата го среда.
Върна се във фоайето, спря, за да прочете заглавията, и шпионската му коса настръхна.
Този ден трябва да е имало само скучни новини. На първа страница на „Таймс“ бе поместено кратко съобщение от Министерството на отбраната. То се отнасяше до съвместния руско-американски разследващ екип, изпратен до мястото на катастрофата на мистериозния полярен самолет, и обявяваше времето на заминаване от Сиатъл, маршрута и средствата за придвижване.
Новинарската статия беше напълно подходяща за прикритие на мисията; дадената информация беше рутинна. Ако пропуснеха да съобщят на медиите за операцията, това щеше да събуди съмнения у тях.
Но за Смит това бе крясък в тъмнината и нямаше начин да се разбере кой може да го чуе.
В хотелската си стая Ранди Ръсел се отпусна на края на леглото. Тя безцелно прокарваше ръка по златистите нишки на покривката, а мислите й се лутаха между миналото и бъдещето.
Да му се не види, тя беше много добър пилот или поне свестен, но бе твърде далече от броя на летателните часове, необходими, за да я причислят към компетентните авиатори, способни да маневрират над безлюдните арктически зони. Винаги имаше такъв проблем с Управлението. Признай, че можеш да поправиш протеклото кранче на чешмата, и те ще допуснат, че знаеш как да управляваш проект за контрол на наводненията.
Сложната част на уравнението, разбира се, беше гордостта, която винаги задушаваше думите „Не, не мога да се справя“.
И най-вече не можеше да се реши да каже тези думи на Джон Смит.
Какво проклятие я обвързваше с този човек?
Винаги щеше да помни най-лошия скандал, който някога преживя с по-голямата си сестра, ледения бяс, който беше усетила, когато София се появи с годежния пръстен от Смит на пръста си, и грубите предателски думи, които беше изсипала върху Софи, преди горделиво да си тръгне от апартамента й.
Най-лошото беше, че тогава София отказа да се съпротивлява.
— Джон съжалява за това, което ти е причинил, Ранди — беше казала тя с онази нейна усмивка на по-голямата сестра. — Съжалява повече, отколкото някога ще можеш да разбереш или поне ще поискаш да разбереш.
Ранди никога нямаше да разбере, вече не.
Тя беше почнала да смъква ципа на единия си велурен ботуш, когато на вратата се чу тихо почукване. Издърпа ципа обратно нагоре, отиде до вратата на стаята и внимателно провери през шпионката на вратата.
Насреща чифт присвити сиви очи отвърнаха на погледа й.
Ранди издърпа лоста и предпазната верига и премести подгизналата от влага кърпа от прага на вратата.
— Нещо не е наред ли, професоре? — попита тя, докато отваряше.
— Не съм сигурна — отвърна Валентина Метрас с хладен тон. — Затова съм дошла, да разбера. Трябва да поговорим, мис Ръсел, по-специално за вас.
Малко стресната, Ранди отстъпи назад и историчката се шмугна край нея в стаята.
— Тук безопасно ли е? — попита безцеремонно тя.
— Проверила съм за бръмбари — отвърна Ранди, като затвори и заключи отново. — Чисто е.
— Добре. Тогава може да минем на въпроса. — Валентина застана в средата на стаята със скръстени ръце. Внезапно се обърна с лице към Ранди. — Какво нередно има между теб и Смит, по дяволите?
С непринудената си приветливост по време на вечерята професор Метрас не беше направила впечатление, че е такава застрашителна личност. Но сега в позиция на атака очите й бяха стоманени и Ранди беше наясно, че дори без токчетата си брюнетката беше с няколко сантиметра по-висока.
— Нямам представа за какво говорите, професоре — резервирано отвърна Ранди. — Между подполковник Смит и мен няма проблеми.
— О, моля ви, мис Ръсел. Атмосферата на масата беше толкова напрегната, че можеше да я засече гайгеров брояч. Никога преди не съм работила нито със Смит, нито с вас, но доколкото разбирам, в миналото вие сте работили с подполковника. Освен това предполагам, че и двамата сте сравнително компетентни членове на клуба, иначе нямаше да сте тук. Но също така е видно, че нещо между вас се е объркало.
По дяволите! А Ранди се гордееше с начина, по който сдържа емоциите си и не издава нищо от личния си живот.
— Няма за какво да се тревожите, професоре.
Метрас нетърпеливо тръсна глава.
— Мис Ръсел, аз съм професионалистка в тази игра. Това означава, че не работя с хора, на които не вярвам, а в момента не вярвам на никого. Преди да направя и една следваща крачка в тази операция, искам да знам какво точно става между евентуалните ми колеги — с подробности!
Ранди успя да разпознае гамбита в играта: състояние на война, вероятно фалшиво и внезапно стремително нападение. Метрас не просто изискваше информация. Тя изпробваше, тестваше реакцията на Ранди.
Служителката на ЦРУ потисна инстинктивно избликналия си гняв.
— Предлагам да обсъдите въпроса с подполковник Смит.
— О, със сигурност смятам да го направя, скъпа. Но той в момента не е на разположение, а ти си тук. Освен това Смит, изглежда, се справя с тези истории по-добре. Явно ти си тази, която е завързала връзките си на възел. Осветли ме.
Тази жена изглеждаше все по-разярена или поне такава беше пожелала да е в момента.
— Мога да ви уверя, че каквито и отношения да съм имала с подполковник Смит в миналото, те няма да се отразят по никакъв начин върху сегашната ни задача.
— Аз ще отсъдя дали е така — безизразно отвърна Метрас.
Ранди усети как самоконтролът й се пропуква.
— Тогава може да отсъдите, че това изобщо не е ваша работа!
— Да пазя кожата си е моя работа, мис Ръсел, а й отделям много обич и внимание. А в момента надушвам неприятен екип и прекратена мисия преди още да е започнала заради проблеми между личния състав. Аз съм един от специалистите в мисията, следователно крайно необходима. Подозирам, че подполковник Смит също. Остава късата клечка да се падне на малкото момиче с хеликоптера. Уверявам те, че можеш да бъдеш заменена, скъпа. Ей сега излизам оттук и ще те сменя!
Конфронтацията приближаваше критичната си точка. Но и двете жени признаваха, че ако някоя нанесе удар, нямаше да е само скубане и драскане между котки; едната, другата или и двете щяха да са мъртви или фатално осакатени за секунди.
Накрая Ранди на пресекулки си пое дълбока глътка въздух. Майната й на тази жена, майната му на Джон Смит, майната ми и на мен. Но ако щяха да действат заедно, Метрас имаше правото да пита, а Ранди беше длъжна да отговори.