— Сигурен ли си? — попита Смит.
Смислов направи измъчена, иронична гримаса.
— За съжаление да. Разпознавам модулационната схема на смущенията на апарата. Това нещо е от нашите! Това е руска бойна тактическа електронна система.
— Ето го! — извика Валентина Метрас от своята страна на хеликоптера. — Отново се върти около нас!
Ранди усети ръка, която се пресегна към облегалката и издърпа нейния дамски магнум от кобура. Нямаше нужда да се обръща назад, за да види чия е ръката.
— Това няма да направи кой знае какво, Джон — отбеляза тя.
— Знам. — В отговора му имаше мрачна следа от насмешка. — Но с това разполагаме. — Ранди чу фученето на вятъра, щом се отвори задният пасажерски прозорец и усети на тила си ледения порив от попътната струя.
— Внимавай да не улучиш роторите — изкрещя Ранди, надвиквайки все по-силното бучене на вятъра.
— Ако имам късмет изобщо да улуча нещо!
— Неприятел на осем часа, голям ъгъл на атака! — изрецитира Смислов. — Неприятелят е на девет часа, още се издига. Неприятелят на десет часа… Прави вираж! Завива! Този път се приближава по-бързо!…
Струята на преследвача профуча през предното стъкло и Ранди отново завъртя хеликоптера в невероятното му, мимолетно убежище. Щом хеликоптерът се заклати на една страна, за миг видяха застинал образ на атакуващата „Чесна“, която профучаваше край тях. Артилеристът на самолета наполовина висеше извън товарната врата.
Като артилерист на хеликоптер от Виетнамската война той се държеше на ремъци през гърдите, закачени за рамката на вратата. Към тялото му беше прикрепена някаква картечница среден калибър, чийто пълнител се захранваше от горен магазин и го правеше жив, подвижен оръжеен лафет. Като погледна надолу, той изсипа смъртоносен порой върху снижаващия се хеликоптер, а на лицето му проблесна развеселена, озъбена усмивка.
Зад нея пистолетите гърмяха. И двата стреляха едновременно — автоматичното оръжие на Смит — с пронизителен пукот, а нейният револвер — с по-силен трясък. Изхвърленият месинг проблясваше из кабината и Ранди усети пушечния мирис, докато Смит изразходи половин дузина патрони, преди да подминат целта.
— Никакъв шанс! Пропуснах го копелето! — Беше един от редките случаи, в които чуваше Смит да ругае.
Тя стабилизира хеликоптера под роторния му диск и провери измервателните уреди.
— Можем да го направим още веднъж — докладва тя. — После отиваме във водата.
Това беше просто изложение на фактите.
— Под всяка седалка има спасителна жилетка, а под фюзелажа има закачен спасителен сал — Смит беше също толкова прагматичен в отговора си, докато се пресягаше да вземе още един бързосменяем барабан от чантичката на Ранди. — Когато тръгнем, ще се заема със спасителния сал. Всички останали да плуват колкото се може по-далеч от хеликоптера и колкото може по-бързо. Останете заедно и не надувайте жилетките си веднага. Той ще ни обстрелва и ще се наложи да се гмуркате, за да му избягате.
Даваше рутинните заповеди само формално. Времето им за оцеляване в ледените води на пролива можеше да се измери с броени минути.
— Това може да е чудесен момент за импровизиран остроумен коментар — сухо добави професор Метрас. — Има ли доброволци? — В огледалото на кабината лицето на историчката изглеждаше пребледняло, но по свой начин тя пазеше самообладание. Ранди се усмихна. Вкусът й към мъжете може и да беше съмнителен, но дори Ранди трябваше да признае, че Валентина Метрас има стил.
Зад прозорците отляво тя видя как чесната отново се издига в атакуваща позиция.
— Последен шанс — каза Смит. — Някакви предложения?
— Може би има някакъв… — разнесе се из интеркома разсеяното мърморене на Смислов.
— Майоре, имате ли идеи?
— Може би, подполковник, но съществува минимален шанс…
— Минимален шанс е по-добре от никакъв, майоре — отсече Смит. — А засега с това разполагаме. Давайте!
— Както кажете, сър! — Зад слънчевите си очила Смислов също беше приковал поглед във вражеския самолет. — Мис Ръсел, когато той започне следващия си заход, трябва да задържите курса, точния курс, трябва да го оставите да стреля в нас!
Ранди му спести мигновения си невярващ поглед.
— Искате да кажете да му дадем ясна цел?
— Да. Точно така! Трябва да го оставим да стреля по нас. Трябва да държите курса до последната възможна секунда; после не трябва да обръщате и да се снижавате. Трябва да се издигнете! Да пресечете директно неговата траектория!
Това беше пълна лудост.
— Ами ако той не ни свали, ще се блъснем в него!
Смислов можеше само да кимне в съгласие.
— Много вероятно, мис Ръсел.
Чесната направи вираж, после пикира в нападение.
— Ранди, направи го! — звънна в ушите й командата на Смит.
— Джон!
Гласът му омекна.
— Аз също не знам какво има предвид той, но ти го направи така или иначе.
Ранди прехапа устна и задържа курса. Усети как ръката на Смислов се спусна на рамото й.
— Изчакай го — каза руснакът, като следеше кривата на преследвача и изчисляваше скорост и дистанция. — Изчакай го!
Крайчецът на преследвача профуча край „Лонг Рейнджър“, като лъкатушеше и налучкваше къде е хеликоптерът.
— Изчакай го! — непреклонно повтаряше Смислов, а пръстите му се бяха заровили в ключицата й. — Изчакай…!
Корпусът потрепери, щом в структурата му с голяма скорост се заби метал. Един страничен прозорец се изпълни със звезди и избухна навътре, а смъртта свистеше из кабината.
— Сега! Издигай се! Издигай се!
Като дръпна контролните лостове докрай, Ранди издигна „Лонг Рейнджър“ през траекторията на „Чесна Центурион“. За миг цялото пространство от лявата страна се запълни от носа и трептящата арка на витлата на спускащия се самолет, като остана само на някакви си стъпки от тяхната роторна арка. И в този застинал миг предното стъкло на „Чесната“ се строши навътре.
После се разминаха, а хеликоптерът подскачаше и занасяше неудържимо в сцеплението на турбуленцията. Ранди се бореше да възстанови управлението, а от устните й се изплъзна тих, предизвикан от адреналина вик, докато се трудеше над ъгъла на наклон и управлението на тягата и се стремеше да не натегне фатално корпуса. Ако успееше да измъкне „Рейнджър“ с Божия помощ от това, значи можеше да лети с него навсякъде.
„Рейнджър“ реагира и се стабилизира, като се разтресе за последен път. Още имаха читав хеликоптер. Още бяха живи.
— Къде е той? — изпъшка Ранди.
— Там, долу — отвърна Смит.
Бялата чесна падаше надолу под тях с полегато въртене, а от кабината й излизаше тънка струя дим. Миг по-късно коремът й се блъсна в морето и изчезна от погледите в експлозия от пяна.
— Добра работа, Ранди — продължи Смит. — И за вас се отнася, майор Смислов. Изключително добре свършена операция.
— Напълно съм съгласна — почтително добави Валентина Метрас. — Ако беше мъж, скъпа моя Ранди, щях да съм твоя, стига да го искаш.
— Благодаря, но няма ли някой да ми каже какво точно направих току-що? Какво стана с онзи човек?
— Беше… ах, каква е думата… — Смислов се прегърби на седалката си с отметната назад глава и затворени очи. — … фиксиране в целта. Артилеристът придържаше картечницата си с предпазни ремъци около тялото. Нямаше стабилен оръдеен лафет с механизми за ограничение на стрелбата, които да го предпазват да не стреля към своя корпус. След като се прицели в теб, той се съсредоточи да те следи и да стреля. Когато ти мина пред носа му, той се завъртя заедно с теб и обърна цевта на оръжието си право в своята пилотска кабина.
— И преди да се махне от спусъка, вече беше убил своя пилот и застреля себе си — довърши Смит. — Бърза мисъл, майоре.
Смислов вдигна ръце.
— Най-обикновен спомен, полковник. Един път над Чечня попаднах на някакъв мужик, стрелец със свински мозък. Едва не ми отвя тила.