— Тогава и някой друг трябва да знае за антракса на борда на „Миша 124“.
— Много вероятно, Джон — гласът на директора Клайн беше все така овладян. — Знаем още от самото начало, че бойният заряд на „Миша“ би бил голямо щастие за всяка терористична група или враждебна нация. Това може да обясни атаката по вашия хеликоптер. Но то е само едно от възможните обяснения. Не знаем достатъчно, за да изключим някои възможности за този инцидент.
Смит прокара ръка през подгизналата си от пот тъмна коса.
— Допускам. Но как е излязла информация? Откъде е изтекла?
— Не знам, но подозирам, че от руската страна. Ние държим цялата информация за „Миша 124“ строго класифицирана. На практика единствените хора в САЩ, които знаят цялата история, сме президентът, аз, Маги и членовете на твоя екип.
— И след като моите хора едва не ги убиха в това пресрещане, мисля, че със сигурност може да ги извадим от списъка с предателите.
Тонът на Клайн охладня.
— Казах, че не можем да изключим нито една възможност, Джон.
Смит схвана предупреждението. Смислов… Професор Метрас… Ранди. Той се съпротивляваше на инстинктивното отричане. Клайн беше прав. Фразата „Това е невъзможно!“ представляваше чудесна комбинация от известни предсмъртни думи.
Директорът продължи:
— Другата възможност, която остава, е да сме имали изтичане на място, чрез някой от членовете на самия екип на остров Уензди. Увериха ни, че никой от експедицията не е посещавал сваления бомбардировач. Някой може да лъже. Това също се налага да го разследваш, Джон.
— Разбрано, сър. Връщаме се към въпроса кой е по петите ни.
— Само мога да кажа, че работим по този проблем с всички възможни средства — отвърна Клайн. — Регистрационните номера на самолета, който ви атакува, са на „Чесна Центурион“, собственост на някой си Роджър Р. Уейнрайт, отдавна жител на Анкоридж. ФБР и родната агенция за сигурност са проверили мъжа — той няма криминално досие и не е известно да има връзки с никоя екстремистка организация. Човекът е сравнително преуспял предприемач и претендира да е стабилен гражданин. Но когато от службата на ФБР в Анкоридж го прибрали за разпит, той признал, че от време на време дава незаконно самолета си под наем на други хора. След това спрял да говори и почнал да вика за адвокат. ФБР още се занимават с него.
— Ами хангарът срещу „Поул Стар Аеролизинг“? Кой го е наел?
— Името в документацията е Стивън Борски. Хората от офиса на „Мерил Фийлд“ си спомниха безличен мъж на средна възраст с определено руски акцент. Вероятно руски емигрант — при тях по тези въпроси идват много такива. Платил в брой за месечен наем на хангара. Адресът и телефонният номер, дадени в документите, се оказаха фалшиви.
— Бил ли е на борда на самолета, който ни удари?
— Не е ясно, Джон. Бреговата охрана е намерила зона с плуващи отломки на мястото, където е паднала чесната, но тела не са открити. Би трябвало още да са в самолета, а той е на дъното на пролива Кенеди. Като се имат предвид дълбоките води и бързите течения, ще мине известно време, ако изобщо успеят да засекат и да извадят останките.
От безсилие Смит чукна с пръст върха на конзолата. Дори Аляска беше включена в конспирацията.
— Още нещо води към руснаците. Майор Смислов смята, че военната електронна система, използвана да повреди радиото ни, е произведен в Русия военен комуникационен заглушител.
Смит наклони стола си назад до пантите и леко настръхна от пронизителното скърцане.
— Но защо, по дяволите, руснаците ще искат да ни спрат? Те започнаха това!
— Има руснаци и руснаци — меко отвърна Клайн. — Ние работим с федералното правителство. А друг може би не. Служителите на ФБР в Анкоридж казват, че им прилича на руската мафия или нещо подобно, но това е само инстинктивна реакция от тяхна страна и няма с какво да я докажат. Руските връзки може да са чисто съвпадение или да са местни наемници, прикриващи някой друг.
Които и да са, изглежда, имат достъп до широк спектър от източници. Този заблуден куршум, намерен във вашия хеликоптер, беше патрон калибър 7.62 — натовски стандарт, а полицейската лаборатория на щата Аляска идентифицира нарезните полета по гилзата като изстреляни от американската армия — от картечница M-60.
Боже, Смит се подсмихна на себе си. Едва тази сутрин казваше, че в тази работа не би трябвало да има стрелби.
— Какво ще наредите, сър?
— Разговарях с президента, Джон. Смятаме, че мисията и нейните секретни протоколи още са необходими, сега дори повече от преди, ако някой друг се интересува от антракса. Освен това все още сме на мнение, че твоят екип е най-доброто средство, с което разполагаме, за да се свърши работата. Въпросът е какво мислиш ти по въпроса.
Смит разглеждаше сноповете с кабели над главата си цели десет секунди. Ако беше забравил как се командва, значи беше забравил и за тежестта, която носеше със себе си това командване. Сега живо си спомни за нея.
— Съгласен съм, сър. Екипът още е добър и операцията още е в сила.
— Много добре, Джон — в гласа на Клайн пропълзя малко топлота. — Ще предам за това на президента Кастила. Той е заповядал да ви се осигури известна подкрепа. Специален въздушнодесантен отряд командоси е разположен във военновъздушната база „Айлсън“ близо до Феърбанкс. Ще бъдат в готовност да долетят на остров Уензди, ако имате нужда от тях. Освен това работим по идентифицирането на вашите нападатели.
— Много добре, сър. Има още един въпрос: нашата връзка, майор Смислов.
— Проблем ли има с него, Джон?
— Не със самия човек. Днес той ни спаси. Но след днешните събития съм напълно убеден, че той не ни смята за обикновена групичка военни лекари и правителствени служители на договор. И ако трябва да бъдем честни, пределно ясно е, че майор Смислов не е най-обикновен руски офицер от военновъздушните им сили.
Клайн сухо се засмя.
— Мисля, че може спокойно да зарежете тия предположения, Джон. Операцията става опасна и вече имате общ враг. Може да е в реда на нещата да сложите още няколко карти на масата. Като ръководител на екипа оставям това на твоята преценка. Топката е в теб.
— Благодаря, сър. Има ли нещо друго?
— В момента не, Джон. Ще те държим в течение. Късмет.
Връзката на сателитния телефон се разпадна.
Смит пусна телефона обратно в гнездото му и се навъси. Можеше да се приеме, че Съединените щати и Русия наистина имат общ враг в тази история. Но това правеше ли ги непременно приятели?
— Добре, началник, за малко ти се махам от главата — каза Смит, докато излизаше от апаратното.
— Няма проблеми, сър — толерантно отвърна радистът на вахта. Старецът вече беше дал тихите си разпореждания. Военният и хората му трябваше да се смятат за много важни особи и не биваше и да помислят да им задават въпроси.
Смит се спусна едно ниво под палубата в каюткомпанията и тръгна към кърмата по боядисан в сиво коридор. Бяха минали няколко години, откакто за последно беше усещал трептящите полутонове на истински кораб в морето, бръмченето на въздуха през тръбопроводите, туптенето на двигателите и постоянното скрибуцане на корпуса, който се носеше по вълните. Не след обучението към морската пехота на борда на болничния кораб „Мърси“. Пътуването, на което годеникът на Ранди…
Той рязко изтръгна съзнанието си от тази мисъл. Миналото беше мъртво и нямаше време за съживяване. Той и неговият екип имаха задача.
Смит се приведе и влезе през вход със завеса в каюткомпанията на „Хейли“, малко жилищно пространство с надраскана, имитираща дърво ламперия на преградите и колекция от износени тръбни мебели с кожена дамаска. Ранди седеше свита наполовина на едно от канапетата с крака, подвити под нея.
— Добър вечер, подполковник — каза тя, като вдигна поглед от книга с меки корици на Джаки Колинс и така му напомни за присъствието на човек, който нямаше нужда да знае, че си говорят на малко име.
Другите двама обитатели на каютата седяха на голямата обща маса в средата: Валентина Метрас и мъж на средна възраст във войнишки пуловер от дебела вълна и плътни карго панталони, а пред тях бяха разпръснати отворени папки.