Заоблените рамене на мъжа го правеха по-скоро нисък, отколкото набит, а лекият скреж от посивяваща коса върху черепа му контрастираше с прецизно подстригана, примесена с черно и бяло брада. Върху чертите му беше изписано изражение на инстинктивна раздразнителност, а в погледа му — автоматично неодобрение, и носеше непретенциозните си дрехи като че ли бяха зле скроен костюм.
— Подполковник Смит, не мисля, че сте имали възможност да се запознаете с моя колега учен, доктор Розен Троубридж. Доктор Троубридж, това е ръководителят на нашия екип, подполковник Джон Смит — Зад думите на професор Метрас прозвуча преднамерена приветливост.
Смит любезно кимна. Той също беше уловил и отбелязал вибрациите, които този човек излъчваше. — Добър вечер, докторе. Още не съм имал възможност да ви се извиня за внезапната промяна в часа на отплаване. Надявам се, че не ви е причинила прекалено неудобство.
— Всъщност ми причини, подполковник — Троубридж изрече чина на Смит с отсянка на отвращение. — И, честно казано, не съм доволен, че не се консултирахте с мен за това. Експедицията на остров Уензди беше най-щателно планиран изследователски проект и засега той е успешен за участващите университети. Нямаме нужда от никакви усложнения на този късен етап.
Смит извади подходяща съчувствена усмивка.
— Напълно ви разбирам, професоре. Самият аз също съм участвал в редица изследователски проекти.
„Достатъчно, че да си ми ясен, приятелю“ — продължи наум Смит, скрит зад усмивката си. „Искаш да кажеш, че твоите хора на терен са направили добро проучване, докато ти си седял в топличкия си кабинет, подписвал си документите и си трупал похвали от бюрократичната машина. Сега може би си уплашен до смърт, че някой ще ти обърка плановете, преди да успееш да пробуташ името си в заключителния доклад.“
— Прав сте, докторе — Смит се настани на един стол срещу Метрас и Троубридж. — Трябваше да ви се обадя, но въпросът не търпеше отлагане. Има известна тревога за климатичните условия, с които може да се сблъскаме на остров Уензди. С приближаването на зимата изглежда, че колкото по-бързо стигнем до острова, толкова по-добре. Сметнах, че като спестим малко повече време и отплаваме по-рано от базата, разследването на моя екип при мястото на катастрофата е по-малко вероятно да попречи на изтеглянето на вашите хора и тяхното оборудване.
— Е, в това има известен смисъл, подполковник — отвърна Троубридж, недоволен, че го успокояват. — Но все пак още много можеше да се желае от начина, по който беше направено това. Бих искал да се допитвате до мен, преди да предприемате други промени.
Смит сключи ръце върху полирания плот на масата.
— Напълно ви разбирам, докторе — излъга той. — И обещавам, че изцяло ще обсъждаме с вас всички следващи събития. В интерес на всички е да работим заедно по въпроса.
— Не мога да не се съглася с това, подполковник. След като се признае, че университетската експедиция е отишла там първа и че ние имаме предимство.
Смит поклати глава.
— Това не е точно така, докторе. Други хора са били на остров Уензди много преди вашата експедиция да пристигне. Работата на моя екип е да ги идентифицира и да ги върне там, откъдето са дошли. Мисля, че им се полага известно внимание.
Смит откри, че думите му само наполовина извъртат нещата. Там, на леда, имаше хора. Хора, които са престояли там дълго време. Бяха служили под друг флаг, но и те бяха войници също като Смит. Освен това бяха изоставени и забравени от света. Съдбата на съветския екипаж навярно беше по-маловажна от политическата целесъобразност, но след половин век те още заслужаваха да си отидат вкъщи.
Смит задържа погледа си прикован в Троубридж, докато ученият не се предаде.
— Разбира се, че сте прав, подполковник. Сигурен съм, че ще сме в състояние да настаним всички участници.
— Сигурен съм, че ще го направим.
— Преглеждах разположението на лагера на Уензди с доктор Троубридж — каза Валентина. — И списъка на личния състав, просто за да видим с какво ще се наложи да се справяме. Мислех си, че някои от членовете на експедицията може да ни помогнат в разследването на катастрофата.
— Ако това не пречи на официалните им задължения към университетската експедиция — прибързано се намеси Троубридж.
— Разбира се.
Смит поиска папката с участниците и я отвори. Всъщност Смит нямаше намерение да допуска никой от тези хора близо до „Миша 124“. Но това не означаваше, че някой от тях вече не беше направил незаконно посещение на бомбардировача. Изтичането на информация за заряда на „Ту-4“ трябва да беше дошло отнякъде. Можеше ли да е дошло от източника? И дали беше неумишлено или преднамерено?
Беше виждал тези папки и лица преди, но сега ги разгледа отново в тази нова светлина.
Доктор Брайън Крестън, Великобритания, метеоролог и водач на експедицията. Според снимката — едър, усмихнат мъж, приличен на мечка, с къса кестенява коса и червендалесто лице на летовник. Признат полеви изследовател, той беше участвал в редица експедиции и на Северния, и на Южния полюс.
Доктор Адаран Гупта, Индия, климатолог и помощник-ръководител на експедицията. Сухо, смугло лице на високообразован човек се взираше в Смит от снимката в папката. „Много път си изминал от Ню Делхи дотук, докторе.“
— Климатология и метеорология? — отбеляза Смит. — Предполагам, че глобалното затопляне и топенето на арктическия паков лед са били главният повод за притеснение?
— Точно така, подполковник.
Смит кимна и обърна на другата страница.
Кейла Браун, САЩ, докторант, геофизика. Хубава, крехка, почти неземна. Тя трудно се вписваше в класическия образ на закоравелия полярен изследовател. Но явно имаше гръб и умения да си пробие път в тази експедиция пред вероятно няколкостотин мъже кандидати.
Иън Ръдърфорд, специалист по биология от Англия, красив, от типа „симпатичното съседско момче“, особено ако случайно съседи са ни хора от Британските централни графства.
Доктор Кеико Хасегава, Япония, втори специалист по метеорология. Сдържана, прилежна, възпълничка. Вероятно беше компенсирала оскъдния си социален живот с изключителна отдаденост към своето поприще.
Стефан Кропоткин, Словакия, астрономия на космическите лъчения, длъгнест, тъмнокос, с леко крива дружелюбна усмивка и малко по-възрастен от другите докторанти. „Вероятно ти обръщаш най-голямо внимание на мис Браун, независимо дали тя го желае или не.“
Смит затвори папката. Не можеше да прави каквито и да е предположения относно националност, раса, пол или евентуални политически убеждения. Това беше изгубена кауза, защото алчността и фанатизмът можеха да имат всякакво лице. Първи секретен отдел и различни други разузнавателни и прилагащи закона агенции сигурно здраво работеха, за да анализират миналия живот на тези шест души. Когато той пристигнеше на остров Уензди, щеше да е негово задължение да анализира как живеят в момента.
Почувства, че го наблюдават, вдигна поглед и видя, че доктор Троубридж и професор Метрас са вперили очи в него. От изражението на Троубридж личеше, че е объркан. От усмивката на Валентина и иронично повдигнатата й вежда се виждаше, че е заета да чете мислите на Смит.
Смит върна папката на масата.
— Професор Метрас, виждали ли сте майор Смислов?
— Мисля, че е отвън на палубата да глътне малко никотин — отвърна тя.
— В такъв случай, ако ме извините, налага се да говоря с майора по няколко въпроса.
Устремът на ледоразбивача през морето тласкаше студения вятър по притъмнелите му палуби. Григорий Смислов щракна газовата запалка в шепата си и докосна с огънчето върха на цигарата. Той си дръпна веднъж силно и остави дима бавно да се процежда през стиснатите му зъби.
Трябваше да се свърже с генерал Баранов. Трябваше да разбере какво, по дяволите, ставаше! Имаше секретен телефонен номер, който щеше да се пази от военното аташе на Руската федерация в посолството във Вашингтон, но заповедта на Смит за незабавно потегляне този следобед не му беше дала шанс да се обади.