И дори да имаше достъп до явен телефон, можеше ли да се довери на човека от другата страна? Някой знаеше! Някой извън конспирацията знаеше!
Но колко? За „Миша 124“ ясно. Освен това би трябвало да знаят, че антраксът още е на борда на самолета. Това щеше да е минимумът, който евентуално оправдаваше опита за убийство във въздуха този следобед. Но какво друго можеха да знаят?
Смислов отново дръпна силно от цигарата. Антраксът и рискът той да попадне в ръцете на терористична група щяха да са достатъчно лошо развитие на нещата. Ами ако имаше нещо повече? Ами ако знаеха за Събитието от пети март?
Това беше кошмар, който си струваше да се обмисли. Ами ако някой извън кръга от тридесет и двама знаеше за Събитието и за възможността доказателството за него още да съществува на борда на катастрофиралия самолет? Ами ако се бореха да предотвратят унищожението на това доказателство и да си го присвоят?
Ами ако някоя организация или даден човек получи възможност да шантажира влиятелна ядрена сила? Това щеше да направи нищожна дори заплахата от самолет, зареден с антракс.
Изгубен в тези мрачни мисли, Смислов се стресна, щом някакъв глас наблизо му заговори.
— Като лекар от мен се изисква да ви предупредя, че пушенето е вредно за вашето здраве.
Силуетът на Джон Смит се отдели от сенките по палубата и дойде да се облегне на парапета до Смислов. — И след като вече изпълних това задължение, може да ми кажете да вървя по дяволите.
Смислов сухо се изсмя и хвърли светещия фас през борда.
— В Русия още не сме изобретили рака на белия дроб, подполковник.
— Просто исках да ви кажа още веднъж благодаря за това, което направихте днес.
Смислов се спря, преди да посегне и отново да извади запалката и пакета с цигари.
— Всички се возехме в един хеликоптер.
— Така е — съгласи се силуетът. — Е, майоре, какво мислите?
— Да ви кажа честно, подполковник, не знам какво да мисля. — И това беше истина.
— Имате ли изобщо някаква представа кой може да стои зад нападението?
Смислов поклати глава. Сега пак щеше да лъже.
— Никаква. Някой трябва да е научил, че „Миша 124“ е платформа за биологично оръжие. Сигурно действат по предположението, че антраксът може още да е на борда на самолета и се опитват да ни попречат да стигнем първи до мястото на катастрофата. Само това звучи смислено.
— Логично е — замисли се Смит. — Но някой определено хвърля много средства заради това предположение. — Той обърна глава и погледна Смислов направо. — Властите в Аляска също имат предположение — за възможна намеса на руската мафия.
Добре. Смислов пак можеше да каже истината.
— Това е напълно възможно, подполковник. Ще е глупаво да отричам, че определени престъпни елементи в моята страна са придобили огромна власт и влияние в нашето правителство.
Смислов направи гримаса.
— Представителите на подземния свят у нас имат значително предимство пред останалия народ. Те бяха единствената брънка от руското общество, която комунистите не контролираха.
Смит сподавено се засмя в тъмното и двамата се загледаха за момент в притъмнелите гребени на вълните, заслушани в свистенето на корпуса, който пореше водата.
Накрая Смислов се обади:
— Подполковник, може ли да ми кажете дали моето правителство е уведомено за днешното нападение?
— Наистина не мога да знам със сигурност — отвърна Смит. — Моите шефове са информирани за ситуацията и ми казаха, че използват всички налични ресурси, за да идентифицират нашите нападатели. Ще предположа, че това включва и руските ресурси.
— Разбирам.
Смит се поколеба, после продължи:
— Майоре, ако искате да говорите директно със своите началници за инцидента, мога да го уредя. Ако се тревожите за… сигурността, давам ви думата си, че ще можете да говорите свободно. Комуникациите ви няма да се следят.
Смислов се замисли за момент. „Какво мога да кажа спокойно и на кого?“
— Не, няма да се наложи.
— Както искате. Предложението остава — омекна гласът на Смит. — Е, кажете ми, майоре, хартс, бридж или покер — коя е вашата игра?
16
Близо до Рейкявик, Исландия
В друг океан, от другия край на света, потегли втори кораб.
Капитанът на дълбокоокеанския траулер „Сифсдотар“ си беше мислил, че дългият период лош късмет на неговия кораб най-после е свършил. Вече не беше толкова сигурен.
Риболовът в северноатлантическите райони беше западащ отрасъл от дълго време, а икономиите и бавенето от страна на собствениците на траулери изобщо не улесняваха нещата. Накрая, както неизбежно става, занемарената поддръжка си каза думата и тук. „Сифсдотар“ беше прекарал по-голямата част от миналия сезон задържан в пристанището с продължителни и скъпи поредици от аварии в машинното отделение. Собствениците, както неизбежно правят, сметнаха, че е по-лесно да обвинят кораба, а не себе си.
„Сифсдотар“ щеше да бъде нарязан за скрап, а капитанът и екипажът му щяха да останат на брега, когато се случи някакво чудо и присъдата беше отменена в последния момент — едномесечен чартър от филмова компания за достатъчно пари, които щяха да покрият и ремонтите, и слабия сезон. Само трябваше да отплават незабавно, за да се спази срокът на продукцията.
По изключение собствениците и екипажът бяха единодушни. С удоволствие щяха да услужат.
Но когато „кинаджиите“ се качиха на борда, се оказа, че са банда от двайсет извънредно яки на вид мъже дори за стандартите на закоравелия екипаж на траулера. Освен това снимачната техника категорично липсваше. Носеха обаче доста електроника и радиооборудване.
И оръжията. Бяха ги скрили. Показаха се чак когато корабът отплава. Двама от „кинаджиите“ се изтегнаха в задната част на мрачната кабина на щурвала, като всеки носеше автоматичен пистолет, втъкнат в колана.
Не предложиха обяснение и хората от траулера решиха, че е благоразумно да не питат.
Шефът на „кинаджиите“, висок, широкоплещест мъж с червена брада, който даваше командите си на английски със странен акцент, беше задал курс на запад-северозапад, а посоката им представляваше серия от безименни GPS координати далеч навътре в залива Хъдсън. Освен това беше наредил радиото на траулера да бъде извадено от строя. Неговите хора щяха да държат всички комуникации по време на пътуването „по служебни причини“.
Капитанът на „Сифсдотар“ вече силно подозираше, че неговите собственици са взели още едно лошо делово решение. Но докато мигащата светлина от фара на най-западното парче суша от Исландия преминаваше покрай десния борд, той подозираше също, че вече може да направи много малко по въпроса. Вместо това той се отдаде на древен исландски механизъм за оцеляване: безусловен, упорит неутралитет и надежда за най-доброто. Този механизъм беше превел Исландия през няколко световни войни, общо взето, недокосната. Може би и тук щеше да свърши работа.
В подпалубните помещения Командният отдел беше завзел каюткомпанията за оперативен център. Седнал на голямата столова маса, Антон Кретек плисна в тумбеста чаша три пръста „Аквавит“. Той отпи шумна глътка и изкриви лице. Този исландски алкохол беше боклук, но такъв боклук имаше подръка.
— Имаш ли вече сведенията от Канадската секция? — попита раздразнено той.
— В момента ги свалям, господин Кретек — отвърна от своя лаптоп главният офицер по комуникациите. — Ще отнеме малко време да ги дешифрирам.
Интернет се беше оказал благодат за бизнесмена с международни връзки, а също и за престъпника, защото му осигуряваше незабавни, сигурни комуникации от точка до точка навсякъде по планетата. Сателитен телефон с чиния, голяма колкото съд за основно ястие, поставен в надводната част на траулера, ги свързваше с глобалната телекомуникационна мрежа и най-съвършената сред комерсиалните криптиращи програми скриваше съобщенията им по интернет от любопитни очи.