Портативният лазерен принтер засъска и изплю няколко разпечатани листа. Като бутна стола си назад от бюрото с компютъра, шефът на комуникациите подаде през рамо документите на чакащия Кретек.
Търговецът на оръжие взе малка, прилична на торпедо датска пурета от пепелника, дръпна от нея и зачете, а гъстият тютюнев дим се смеси с обичайния мирис на дизел и рибно масло в каютата.
Кретек се навъси. В съобщенията имаше и добри, и лоши новини. Опитите да разтурят съвместното руско-американско разследване се бяха провалили. Кретек поначало не беше хранил големи надежди в това начинание. Човекът им на предни позиции в Аляска е бил принуден да наеме и оборудва когото е имал подръка за такъв кратък срок — в този случай местен уличен боклук от руската мафия.
Специалният самолет, пратен да унищожи хеликоптера на разследващите, не беше успял да се върне. Тъй като не бяха публикувани новини за нападение срещу правителствената експедиция или за изгубен самолет, вероятно беше паднал в морето или в дивата пустош в случаен сблъсък.
Така да бъде. Нека разследващият екип пристигне. Ако го изпревареха на мястото, щеше да разчита на своя агент на острова и на шоковия ефект от пристигането на основните му сили. Ако няколко запалени историци им дотегнеха в неудобен момент, това щеше да е техен проблем. Разчетът на времето, планирането и метеорологичната обстановка щяха да са техни съюзници срещу външния свят.
Кретек пак дръпна от пуретата, а после прочисти гърлото си с глътка алкохол. Освен ако, разбира се, разследващият екип не бе нещо повече от това, което изглеждаше. Възможно ли беше замесените държави да знаят за невероятната премия, която още стоеше на борда на самолета?
Това не изглеждаше вероятно. Ако се знаеше истината, американците щяха да побързат да сложат охрана на самолета с всички възможни средства и националните им медии щяха да изпаднат в истерия за заплахата от антракс. Руснаците трябва да са ги убедили, че полезният товар на бомбардировача е бил изхвърлен, ако изобщо са го споменали. Бившите съветски експерти по оръжията в Групата „Кретек“ бяха уверили своя лидер, че това е стандартната процедура за действие.
По някаква причина стандартната процедура за действие не беше приложена на борда на този самолет и Антон Кретек смяташе изцяло да се възползва от този факт.
Второто съобщение, от Влахович и Канадската група, беше много по-приятно. Бяха прекарали подходящ самолет през канадската митница и бяха осигурили надежден екипаж. Бяха установили база A за презареждане на гориво и проучваха местата за бази B и C. Много благоприятни условия. Наистина много благоприятни.
Последното съобщение запазваше доброто настроение на оръжейния търговец. То беше от остров Уензди и твърдеше, че не е вдигната тревога. Персоналът в станцията се готвеше за пристигането на специалистите по авиация и за своето зимно изтегляне. Не се споменаваха проблеми. Работата продължаваше.
След като планът вече беше в ход, Кретек щеше да е в състояние да изпрати изчисление на приблизителното време на пристигане и инструкциите си за финалната фаза на остров Уензди. Ако всичко продължаваше да се развива толкова добре, колкото досега, срещата им накрая щеше да бъде много приятна.
Кретек се ухили и си наля още един пръст алкохол в чашата. Вкусът на питието му се струваше все по-хубав.
17
Откъм източния край на остров Уензди
Звездите пробиваха през пролуките на облачната покривка, а светлината им се пречупваше и се отразяваше от разпилените ледени блокове, като предоставяше видимост за ловуване на огромната, тромава грамада, която се придвижваше като призрак между тях.
Полярната мечка беше още сравнително млада, само около четиристотин килограма от вълнообразни мускули и непрестанен глад, плътно покрити с лъскава бяла козина. Инстинктите й я тласкаха на юг, да следва гребена на настъпващото заледяване. Но беше спряла за известно време в района на остров Уензди. Напорът на леда около острова беше разтворил пролуки и отвори за дишане на мудна популация от пръстенови и ушати тюлени и предлагаше благодатна почва за лов на полярната мечка.
Мечката беше убивала два пъти през последната седмица, разбивайки черепите на жертвите си с внезапни, прецизни удари на масивните си лапи, а мощните й челюсти оглозгваха трупа на тюлена от богатите тлъстини, които й бяха нужни, за да зареди биологичната си фурна срещу пронизващия студ на арктическата среда. Но зимата се задаваше и тюлените бягаха далеч от нея. Мечката също трябваше да се предаде на своето влечение към юга. Или трябваше да изследва възможностите на единствения си друг евентуален източник на храна: странните, категорично неморски животни, които обитаваха острова и ходеха изправени на два крака.
Полярната мечка не познаваше тези създания, но вятърът беше довял до нея мириса на тяхната сладка, гореща кръв, а насред леда месото си беше месо.
Мечката тупна от ледения блок върху тънката гладка повърхност на скоро замръзнала пукнатина. Тук, където ледът беше още крехък и податлив, тя можеше да намери по-традиционно ядене: тюлен, който прегризва пътя си към повърхността за глътка въздух. Като пристъпи тихо до средата на зейналата пукнатина, бялата мечка спря, с глава, приведена ниско до ледената кора, и наостри сетивата си, усещанията и слуха дори за най-беглия намек за звук или вибрация отдолу.
Ето! Там под леда сякаш нещо се движеше.
И тогава дойде колосалният шок. Нещо откъсна мечката от леда и я запрати във въздуха. Подобни унижения просто не биваше да се случват на повелителите на Северния полюс! Тя се строполи тежко на леда. Като се пребори да стъпи на крака, мечката побягна, изпълнена с унизителен страх, и изрева своето възражение към безучастната нощ.
Грамадно черно острие на секира блъсна отдолу, под повърхността на замръзналата пукнатина, а разтрошеният лед хрущеше и се разбиваше във форма на цвете, докато се разтваряше около нея. Гигантската атомна подводница клас „Оскар“ си проправи грубо път през ледените късове и щом се стабилизира на повърхността, люковете върху корпуса й с трясък се отвориха. От тези люкове се изсипаха мъже — смугли, със загрубели лица, които контрастираха с белия цвят на тяхното арктическо камуфлажно облекло. Някои от тях се плъзнаха пъргаво долу на леда, като използваха стъпалата на подвижни стълби, прикрепени отстрани в контролната кула на подводницата. Щом се спуснаха на повърхността на процепа, те се разгърнаха и свалиха от рамо автомати АК-74, докато установяваха своя охраняем периметър.
Другите се съсредоточиха да издигнат оборудването си и да го извадят от осветения в червено корем на подводния съд: натоварени раници, бяла екипировка и пълни с провизии брезентови чували, сгъваеми, ръчно теглени шейни от фибростъкло и сандъци с амуниции и експлозиви. Всичко, от което щяха да се нуждаят, за да живеят, да се бият и да унищожават в полярна среда за продължително време.
Двамата командири — на флотския спецназ взвод и на подводницата — се изкачиха последни по стълбата до мостика на подводницата.
— Да му се не види, колко е студено — измърмори командирът на подводницата.
Лейтенант Павел Томашенко от специалните части на морската пехота се ухили с чувство на превъзходство и повтори старата поговорка: „В такова време цветята по улиците на Пинск цъфтят.“
Командирът на подводницата не беше впечатлен.
— Трябва да се потопя колкото може по-скоро. Искам да дам на тази пукнатина шанс да замръзне отново, преди да мине следващият американски сателит. — Като всеки добър подводничар той беше нервен и нещастен на повърхността. И имаше причина за това. Намираше се в канадски териториални води, в зона, забранена за чужди разузнавателни подводници. И макар че канадските военноморски сили бяха напълно негодни да наложат тази забрана, ударните атомни подводници на американския флот също охотно и редовно пренебрегваха това ограничение.