Кропоткин отново си сложи ръкавиците.
— Ще взема пушката от спалното.
20
Американският кораб „Алекс Хейли“
Джон Смит се взираше сънено в пружините на горното легло, а от слушалките на айпода струеше веселият рок фолк на Ал Стюарт „Пясък в обувките ти“. Утре мисията щеше да започне. Сън не го хващаше. Най-после успя да се унесе.
Настоятелното почукване на вратата на каютата го изтръгна от полусънното състояние. Той седна в леглото и смъкна слушалките.
— Да?
Гласът на Валентина Метрас долетя през ярките процепи на вратата.
— Имаме неприятности на остров Уензди, Джон. Изглеждат сериозни.
Той се изтърколи от леглото и включи осветлението.
— Добре. Идваме.
Смислов вече се беше смъкнал от горното легло и припряно се обличаше. Смит навлече войнишки комплект дрехи за студено време и ботушите си и след броени минути двамата мъже изкачваха стълбата към радиокабината.
Явно началото на мисията нямаше да чака до утре.
Щом късове от айсберги удареха корпуса, през скелета на „Хейли“ неравномерно отекваше стържене и скрибуцане. Освен това от време на време в ритъма на витлата имаше и силно раздрусване, ако носът на ледоразбивача се отплеснеше в тънко парче замръзнала вода — звуци и усещания, които се появяваха все по-често.
През последните три дни „Алекс Хейли“ си проправяше път все по-навътре в уплътняващия се паков лед на архипелага Кралица Елизабет, като се придържаше към пукнатините със свободна вода, при възможност разбиваше плаващите ледници и отбягваше застрашителните айсберги и обрулените скалисти острови при необходимост.
Капитан Джоргансън беше вложил всичките си умения на арктически моряк, за да спечели преднина по пътя към целта, но темпото, с което напредваха, се забавяше с всяка миля на север. Пролуките в леда ставаха все по-тесни, а ледените блокове се трупаха все по-нагъсто. През изминалите четирийсет и осем часа Ранди на два пъти летя с хеликоптера, като взимаше със себе си един от ръководителите на „Хейли“, за да правят оглед на леда и да търсят пролуки в лаковете, където да се вмъкне ледоразбивачът.
Зимата побеждаваше.
Когато Смит и Смислов тръгнаха да си проправят път между сивите стоманени шасита на оборудването, малката корабна радиокабина вече беше претъпкана. Дежурният радист седеше пред мощния еднолентов предавател и поддържаше честотата и настройките на избирането, а капитан Джоргансън се беше надвесил над рамото му. Ранди Ръсел и Валентина Метрас също бяха там. Личеше, че се бяха събудили набързо. Професор Метрас не беше имала време да повдигне косата си на кок и Смит забеляза, че лъскавата й черна опашка стигаше почти до кръста. Един от въпросите му получи отговор.
Доктор Троубридж беше избутан назад в отдалечен ъгъл на кабината. Както и всички останали, той изглеждаше разтревожен, но също и вбесен, сякаш поводът за това притеснение беше нещо, което не трябваше да му се случва.
— Какво става? — попита Смит.
— Не сме съвсем сигурни — отвърна Джоргансън. — Малко преди да падне нощта, са установили, че двама членове на научния екип липсват. Водачът на експедицията ни уведоми, че се организира издирване, но още не обявява тревога. После напълно изгубихме станцията за около пет часа.
— Нещо случило ли се е с комуникационните им системи?
— В известен смисъл, подполковник. — Джоргансън погледна нагоре. — Ако не беше облачната покривка, тази вечер щяхме да видим великолепно Северно сияние. Слънчевото изригване обърква абсолютно всичко. Дори сателитните телефони заглъхват.
— И?
— И когато отново се свързахме, дежурният на радиостанцията даваше сигнал за бедствие — продължи командирът на бреговата охрана. — Групата издирващи не се беше върнала, нито пък тя се беше свързала с тях.
— Тя?
— Става дума за докторантката Кейла Браун. Явно само тя е останала.
Радистът допря слушалките си по-близо и заговори в микрофона до устните си:
— КГВИ, тук СГАХ. Чуваме ви. Повтарям, чуваме ви. Изчакайте. — Дежурният радист вдигна поглед. — Отваря се нова пролука, капитане. Отново се свързахме с нея.
— Включи я на говорителя — заповяда Джоргансън.
— Слушам.
Отгоре се чуваше силен шум и пукот от смущенията и през тях достигна тъничък женски глас.
— „Хейли“, „Хейли“, тук е станцията на остров Уензди. Те още не са се върнали! Никой! Сигурно нещо се е объркало. Кога можем да получим помощ? Край.
Капитан Джоргансън вдигна конзолния ръчен микрофон от клипса.
— Тук е капитанът на „Хейли“, мис Браун. Разбираме в каква ситуация сте и идваме да ви помогнем с възможно най-голяма скорост.
Джоргансън вдигна палеца си от спусъка на микрофона.
— Проблемът е, че може да ни отнеме няколко дни да прекараме кораба през тези последни сто мили паков лед до Уензди. Може и изобщо да не успеем, като се има предвид как настъпва заледяването. Ще трябва да разчитаме на вашия хеликоптер, за да окажем каквато и да е незабавна помощ, подполковник.
Смит на свой ред погледна към пилота.
— Ранди, можем ли да излетим сега?
Ранди Ръсел прехапа долната си устна, докато планираше и преценяваше.
— Едва се приближаваме до максималната далечина на полета с връщане от Уензди — каза тя след няколко секунди. — Но температурата на въздуха е изключително ниска и има потенциални условия за заледяване, а радиовръзката е лоша. Трябва да кажа, че условията са на предела на възможностите ни. Не ми е приятно, но трябва да изчакаме дневната светлина.
Смит прие мнението й без въпроси.
— Може ли микрофона, капитане?
Джоргансън го подаде.
— Мис Браун, казвам се подполковник Джон Смит. Аз съм водач на екипа, пратен да разследва катастрофиралия бомбардировач. Би трябвало да успеем да стигнем до вас утре, скоро след развиделяване. Опасявам се, че ще трябва да издържите дотогава. Може ли да ни кажете повече за ситуацията? Край.
— Аз съм тук, в лагера, и съм добре — отвърна тя. — Но всички останали сигурно са загазили — загазили са лошо, иначе доктор Крестън щеше да каже поне една дума в отговор и… и аз не мога да направя нищо! Край!
— В момента правите всичко по силите си, мис Браун. Ние ще се погрижим за останалите, когато стигнем там. А сега трябва да ми отговорите на няколко въпроса. Край.
— Давайте, подполковник… ъм, край.
— Дали вие или други хора от вашата група сте виждали следи от някой друг на острова? Светлини, дим, стъпки, нещо подобно?
В отговор гласът прозвуча стреснато:
— Някой друг? Няма начин! Освен вас, момчета, няма никой друг в радиус от хиляда мили!
— Сигурна ли сте, мис Браун? Че не е имало никаква следа?
— Какви ги говори той? — изтърси доктор Троубридж от своя ъгъл в радиокабината. — Ако се опитва да обвини Инуит…
— Тихо — сопна му се Валентина Метрас.
— Не — отвърна гласът сред смущенията. — Никой нищо не е споменал. Край.
— Забелязали ли сте нещо друго необичайно? — продължи да опитва Смит. — Самолет? Кораб? Каквото и да е?
— Не. Виждаме от време на време инверсионната следа на пътнически самолет, който минава над полюса, но цяло лято нищо друго не сме виждали. Защо? Край.
Троубридж опита да се приближи по-плътно до радиото.
— Аз искам да знам същото, подполковник. Какво означава…
По дяволите, сега той нямаше време за странични приказки! Рухваха и последните стени от прикритието на мисията му и беше време да направи преход от свръхсекретност към просто прикритие. Смит насочи пръст към Троубридж, после рязко изви палец към вратата на радиокабината.
— Капитане, изведете го оттук.
Смаян, Троубридж изхълца.
— Какво! Нямате право да…
— Напротив, има — тихо каза капитан Джоргансън. — Моля, напуснете радиокабината, докторе. Надявам се, че няма да е необходимо да ви придружават до изхода.