Троубридж беше човек, свикнал да дискутира. Тръгна да формулира първата вълна на своето възражение, но студените вторачени погледи около него потиснаха чувството му за непогрешимост. Отново усети как губи почва под краката си. Като се овладя и измърмори „Това е недопустимо“, той боязливо си проправи път до изхода на кабината.
Смит отново насочи вниманието си към радиостанцията.
— Мис Браун, отново е подполковник Смит. Имам още един въпрос. С този отговор няма да вкарате в беля никого, но е много важно да кажете точно. Някой от членовете на вашата експедиция посещавал ли е мястото на катастрофата? Някой по някаква причина? Край.
— Не!… Поне доколкото аз знам. Доктор Крестън не би го позволил. Защо? Тоя стар самолет има ли нещо общо с изчезването на приятелите ми? Край.
Смит се поколеба, преди да отговори.
— Не сме сигурни, мис Браун. Моля, изчакайте.
— Какво имаш предвид, Джон? — попита тихо Ранди. — Може ли контейнерът да е паднал от бомбардировача? Може ли да е заради антракса?
Смит стисна с ръка конзолата и разпалено тръсна глава.
— Не! Той не действа така! Антраксът не покосява хората ей така, без инкубационен период и прогресивна симптоматика.
Той рязко се изправи и се обърна с лице към Смислов.
— Григорий, заради това момиче и хората на онзи остров сега е моментът да застанем пред Господ! Имаше ли нещо друго на борда на бомбардировача освен антракс?
Смислов усети как тези леденосини очи се впиват в него.
— Джон, кълна ти се, доколкото знам аз, единственият биологичен заряд на борда на „Миша 124“ е бил антракс. Ако е имало нещо друго, не са ме уведомили за него!
Смислов беше благодарен, че успя да се скрие зад завесата на тази полуистина, защото подозираше, че знае какво може да се случва на Уензди.
Тези проклети спецназовци! Възможно ли е да не са успели да се прикрият? Ами ако някой член на експедицията е имал лошия късмет да попадне на техния лагер? Ако командирът на взвода е някакъв безскрупулен каубой, той можеше да погледне на това като на извинение да „стерилизира“ експедицията в името на секретността.
За съжаление точно такъв безскрупулен каубой беше типът водач, който висшето командване на Федерацията би изпратило на подобна работа!
Още дори кракът им не беше стъпил на острова и нещата вече излизаха от контрол! Ако научната експедиция беше прочистена, от това следваше, че екипът на Смит също щеше да бъде елиминиран. Неговият екип! Хората, които харесваше и уважаваше.
Лудост!
— Каква е оценката ти за ситуацията, майоре? — попита Смит с безизразен тон.
Смислов също изтласка емоциите.
— Трябва да предположим, че някоя враждебна сила е успяла да кацне на Уензди, вероятно същата група, която се опита да ни попречи да стигнем до острова. Освен това трябва да предположим, че според тях зарядът с антракс е още на борда на „Миша 124“ и смятат да го присвоят.
Смит изгледа продължително руснака, преди да му отговори.
— Това вероятно е точно предположение — той отклони вниманието си, за да включи и другите в радиокабината. — И сега какво ще правим?
— Според мен най-належащият проблем е какво ще правим с нея — кимна капитан Джоргансън към радиото.
Това беше отличен въпрос. Какво ще направиш за една уплашена млада жена, сама в тъмното и по-изолирана от всеки друг човек на планетата?
Смит отново включи микрофона.
— Мис Браун, в списъка на вашата екипировка има ловджийска пушка дванайсети калибър. Какво стана с нея? Край.
— Пушката за мечки? Издирващите я взеха със себе си. Защо? Край.
— Има ли някакви други оръжия в лагера ви? Край.
— Не. Защо?
— Ние… преценяваме ситуацията, мис Браун. Изчакайте.
Смит пусна копчето на микрофона и изчака някой да каже нещо.
— Измъкни я оттам, Джон! — изтърси Ранди. — Кажи й да грабва спалния чувал и да се маха! Кажи й какво става и да се скрие някъде, докато стигнем до нея!
— Не — рязко се намеси Валентина. — Кажи й да стои плътно до радиото.
— Тези постройки са направени да пазят от студ, а не от хора! — възрази Ранди. — Ако на тоя остров има враждебно настроени и дойдат да я търсят…
— Ако на тоя остров има враждебно настроени, мис Ръсел, тогава ще я хванат когато си поискат. — Отговорът на историчката беше толкова студен и сив, колкото и очите й. — Логично е да допуснем, че досега вече са покрили изследователската станция. Ако видят, че тя се опитва да се спаси, няма да измине и десет метра. Но ако я държим до радиото, може да ни служи като разузнавателен източник. Има шанс да успее да се обади, когато дойдат за нея. Може да успее да ни даде някаква представа с кого си имаме работа.
— Значи смяташ, че може да я ползваме за жертвено агне — горчиво каза Ранди.
Валентина тръсна глава.
— Не — отвърна меко тя. — Смятам, че тя вече е станала жертвено агне.
Ранди се умълча.
По време на този последен разговор Смит беше следил руския член на екипа с ъгълчето на окото си.
— Какво ще кажеш ти, майоре? Нещо да добавиш?
Смислов припряно измъкна цигара „Честърфийлд“ от смачкан пакет и я запали с газовата си запалка.
— Не, подполковник — каза той, процеждайки първата си струйка дим. — Нямам предложения.
— СГАХ, тук КГВИ — жално се обади в тъмнината попукващият със смущенията глас. — Още чакам.
Смит включи радиомикрофона.
— Мис Браун, пак е подполковник Смит. Както казах, ще дойдем при вас утре сутринта, скоро след като изгрее слънцето. Искаме да стоите до радиото, докато стигнем там. Ще проверяваме тази честота постоянно и ще правим контролни обаждания на всеки петнайсет минути през цялата нощ. Ако се чуете с другите членове на вашата експедиция или ако видите и чуете нещо необичайно, трябва веднага да ни се обадите. Повтарям, обадете ни се веднага. Разбирате ли? Край.
— Да, подполковник… Разбирам… подполковник, нещо друго е станало там, нали? Не просто са се изгубили, нали?
Какво можеше да й каже, за да й окаже поне малко помощ или да я успокои?
— Ще ви обясним всичко, когато пристигнем, мис Браун. Ще намерим хората ви и ще оправим нещата. Не сте сама. Ще дойдем при вас. Тук СГАХ на изчакване.
— Разбрано — гласът от другия край на линията опита да прозвучи смело. — Тук КГВИ на изчакване.
Смит върна ръчния микрофон на радиста.
— Стой на тази честота, моряко. Чу, че казахме позиви на всеки петнайсет минути. Ако някой дори докосне копчето на микрофона, искам да знам за това.
— Слушам, сър — отвърна служителят на бреговата охрана и отново намести слушалките си.
— Капитан Джоргансън, имаме нужда от всяка миля към остров Уензди, която може да спечелите преди изгрев.
— Имате я, полковник — отвърна командирът на „Хейли“. — Ще бъда на мостика, ако ви трябвам.
— Ще бъда в хангара, за да подготвя хеликоптера за полет — каза отсечено Ранди и тръгна към вратата на радиокабината.
— Аз ще ти помогна, Ранди — обади се Смислов и я последва навън.
Смит леко поклати глава с насмешка към себе си. Дяволите да го вземат! Не можеше да не излезе кучи син в очите на Ранди Ръсел!
— Вал, ще излезем от прикритие. Оставям на теб задачата да обясниш на доктор Троубридж каква е ситуацията. Аз трябва да се свържа с директора. Ще има нужда от новата информация.
— Не се тревожи за моя колега академика. Мога да се погрижа за него. — Високата брюнетка погледна Смит и се усмихна, не весело, но съпричастно. — Да караш проклетия влак не е най-лесното нещо, нали, подполковник?
Смит се насили да придаде поне малко изражение на лицето си.
— Казаха, че такава ми е работата, професоре.
21