Вашингтон
Това беше подредена и самотна спалня на мъж от преуспяващата средна класа в скромна градска къща, в спокойно, порядъчно предградие на Вашингтон. Съвсем обикновена, с изключение на купчината телефони с цветни кодове на модерното датско нощно шкафче.
Пронизителният писък на сивия телефон на агенцията взриви съня на Фред Клайн, а интегралното електрическо осветление запали златисто оцветената нощна лампа до леглото при първото позвъняване. Клайн хвана телефона в ръка още преди да се беше събудил.
— Клайн слуша.
Гласът от другата страна на линията глъхнеше и се насичаше от смущенията.
— Обажда се Джон Смит, сър, от борда на „Хейли“. Ситуацията се усложни.
Клайн седеше на края на леглото и слушаше, без да проговори, докато Смит го въвеждаше в събитията с няколко стегнати изречения.
— От това, което виждам, сър, някой друг е отишъл първи там и действа, за да си осигури полезния товар на „Миша“.
— Ако е така, би трябвало да е дошъл по въздуха или с подводница и много умело успява да се прикрие — отвърна Клайн. — Последното преминаване на разузнавателен сателит на Агенцията за национална сигурност над архипелага Кралица Елизабет показва, че няма други кораби на повърхността в радиус от петстотин мили около Уензди и никаква видима активност на самия остров.
— Разбрано, сър. Втората възможност е, че ставаме свидетели как влиза в ход някаква част от „алтернативната“ руска програма.
— Имаш ли вече представа каква може да е тя? — попита Клайн. — От наша страна не показваме нищо.
— Не съм сигурен, сър, но според мен от майор Смислов се излъчват странни вибрации — отвърна Смит. — Подозирам, че той или лъже за нещо, или не ни разказва цялата история.
— Смяташ ли, че Смислов е риск за мисията, Джон?
Последва пауза, сякаш сигналът прекъсна.
— Потенциално да. Но въпреки това го оставям в екипа. Изглежда добър офицер, свестен тип и досега е бил полезен. Освен това сякаш издава противоречиви сигнали. Ако наистина имат алтернативен план за действие, не смятам, че той е доволен от него. Действаме ли правилно спрямо Смислов, може би ще продължава да е полезен.
— Пази си гърба с него, Джон. Свестните типове са хората, които могат най-лесно да те убият.
— Разбрано, сър. Взимам съответните предпазни мерки.
Клайн изтри остатъците от съня от очите си и непохватно затърси очилата си на масичката с лампата.
— Какви са намеренията ти в момента?
— Да продължа операцията, както е планирана, сър. Ще кацнем на Уензди утре още щом се разсъмне.
— При тези обстоятелства смяташ ли, че е разумно, Джон? Сега разполагаме с арктическия взвод рейнджъри и спешния екип за справяне с биологични оръжия, които изчакват във военновъздушната база „Айлсън“ заедно с две въздушнодесантни части и танкер MC-130, който да ги докара. Можем да ги пратим на помощ.
— Не, сър, не сега. — Отговорът беше решителен. — Не съм подготвен за тях. Ако целта на тази мисия е да предотврати международен инцидент, още не можем да се разкрием напълно. Не знаем достатъчно, за да ги извикаме.
Може би антраксът още е на борда на „Миша 124“, а може и да не е — продължи Смит. — Вероятно е на Уензди да има враждебни елементи, а може би групата по издирването е заклещена на някой глетчер, със счупено радио и чака да се изтегли, щом се разсъмне. Не знаем. Но едно нещо можем да кажем със сигурност. Ако влезем с пехотата, конницата и артилерията сега, операцията ще се провали необратимо. Всяка възможност за контрол над ситуацията ще изчезне. Ще стане почти непосилно да я запазим от общественото внимание.
Въпреки себе си Клайн сухо се изсмя.
— Аз трябва да държа тази реч, Джон. Но какво ще стане, ако кацнете на Уензди и там наистина има враждебни елементи?
— Ами, сър, ще пуснем мерника и тогава ще знаете със сигурност. — Клайн можеше да види смътната, горчива усмивка, която вървеше с тези думи. — Мисията е завършена.
— Действай, Джон, и успех.
— Ще ви държим в течение, сър.
Връзката прекъсна. Клайн върна сивия телефон в гнездото му и вдигна жълтия до него — директната линия до въоръжените мъже в малкия охранителен комуникационен център в мазето на градската къща.
— Моля, пригответе колата ми и очаквайте да тръгнем всеки момент. Местя се в щаба. После ми дайте пет минути и ме свържете с главнокомандващия нацията.
Директорът на Първи секретен отдел стана и почна да се облича.
22
Американският кораб „Алекс Хейли“
Дръпнаха вратата на хангара и хората от авиационния екип на ледоразбивача преминаха през отблясъка на ивицата луминесцентно осветление над тях и заскрежената мъгла на собствения си дъх. „Лонг Рейнджър“ с неговите понтони, прикрепени към помощни колела и нагревателни кабели, втъкнати в лъскавите му хълбоци, стоеше готов да го изтеглят на площадката за излитане. На югоизток, зад корабната кърма, се простираше хоризонтът, очертан от тънка, металносива ивица, която леко се поклащаше с притиснатото от леда разлюляно море.
Нощта беше дълга и безсънна, насечена от петнайсетминутни интервали между проверките на радиовръзката с остров Уензди; палубите потръпваха и подскачаха под краката им, докато капитан Джоргансън организираше последната атака срещу паковия лед. Хубаво беше, че най-после предприеха действия.
Като се имаше предвид теглото и обемът на „Лонг Рейнджър“, освободиха вътрешността му от всичко, с изключение на двете пилотски места. Джон Смит ръководеше сигурното прикрепяне на оборудването на екипа върху пода на кабината: четирите раници и рамки, натоварени с принадлежности за катерене и оцеляване, преносимия едноканален предавател със система за наземно-авиационна връзка и алуминиевия транспортен куфар с подсилени ръбове, пълен с медицински принадлежности и пособия за полеви тестове.
Двама матроси от бреговата охрана довлякоха последния елемент в търбуха на хангара: тъмнозелена, продълговата като наденица торба, изработена от дебел найлон.
— Тази е последната, сър — неловко каза един от матросите, докато наместваха торбата на пода. Вероятно тази неловкост идваше от ясно забележимите надписи на торбата:
АРМИЯ НА САЩ — ПОГРЕБАЛНА СЛУЖБА — ЧУВАЛИ — ТЕЛА — 12 БРОЯ.
— Благодаря, моряко. — Подпечатаният етикет още стоеше на място върху ципа на торбата. Камуфлажният надпис беше свършил добра работа: на никого не му хрумваше да се рови в съдържанието на торбата.
Като пристъпи към нея, Смит скъса етикета и дръпна ципа. Под трезвите погледи на екипа в хангара Смит започна да вади истинското съдържание на торбата — оборудване, от което един екип за рутинно разследване на катастрофа и издирване на тела не би имал нужда.
Бели камуфлажни комбинезони и панталони за сняг. Поясни чанти, съдържащи предпазни военни костюми и филтърни маски за специални мисии при опасност от биологично и химическо нападение. И оръжията.
— Виждам, че си голяма почитателка на великото училище по автоматична стрелба — измърмори професор Метрас, докато Ранди проверяваше леката картечница „Хеклер и Кох MP-5“.
— На мен ми върши работа — кратко отвърна Ранди, като изчисти дулото и с щракване отвори късия сгъваем приклад на малкото оръжие. — Муниции?
— Шест пълнителя — отвърна Смит, докато й подаваше заредените паласки. Като вдигна следващия омекотен калъф от торбата, той отвори ципа и изръмжа от задоволство. Бяха му осигурили тактическия снайпер SR-25, който беше поискал. Върху визьорите на пушката бяха прикрепени защитни капачки за лещите, а около сложния приклад и предната ръкохватка беше омотана бяла камуфлажна лента.
В усещането точно за това оръжие имаше нещо странно познато и Смит провери серийния му номер. Нямаше грешка; това беше същият SR-25, през който беше гледал и носил по време на планинския военен курс. Педантичността на Фред Клайн отново се беше проявила.