Веждите на Валентина Метрас се повдигнаха, докато преценяваше като познавач.
— Великите умове работят по подобен начин, Джон. И аз подозирах, че това ще е планинска задача.
Последното оръжие от торбата беше цивилна спортна пушка и контрастите в нея заслужаваха проучване. Мощната оптика, монтирана върху пушката, беше нова, всъщност произведение на изкуството, а самото оръжие издаваше, че за него се полагат най-щателни грижи. Но въпреки това надрасканият орехов приклад носеше патината на дълго ползване и старост.
— Какво е това? — поиска да разбере Смит, докато Валентина издърпваше оръжието от мекия калъф.
— Нещо от собствената ми колекция — отвърна тя, като перна затвора в отработена проверка на предпазителя. — Това е „Уинчестър“ модел 70, оригинален механизъм отпреди 1964 година, съчетан с един от първите барабани от неръждаема стомана на „Дъглас“.
Тя плавно вдигна старата елегантна пушка до рамото си и тества визьора към изгрева през отворените врати на хангара.
— Мерникът е „Шмит и Бендер“, увеличение от три до дванайсет, а престрелката е за патрони калибър .220 „Суифт“. Началната скорост на експанзивен куршум със зърно шестдесет и пет е над хиляда и двеста метра в секунда, а точността може да бъде описана само като свръхестествена и снижението на траекторията на куршума просто е нещо, което се случва на някой друг. Както се казва, вече не правят такива.
— Оръжие за дребни хищници — изсумтя Ранди.
— Всичко зависи от това какво имаш предвид под „дребни хищници“, скъпа — мрачно отвърна Валентина. — Да вкараш един суифт в гърдите на човек е все едно да го удариш със светкавица. Но изстреляй такъв куршум в рамото му и няма да получиш дупка, а размазана ампутация. Вкарах метална сачма направо в мозъчната кутия на един мъжки крокодил от триста метра с това старичко момиче, а крокодилите имат много дебели черепи и много малки мозъци.
Беше ред на Смит да повдигне вежда.
— Наистина имаш много интересни хобита, професоре.
Валентина загадъчно се усмихна, докато пълнеше островърхи патрони в патрондаша, пристегнат около приклада на уинчестъра.
— Даже идея си нямаш, скъпи ми подполковнико.
— Имате ли нещо и за мен вътре? — попита Смислов, докато наблюдаваше растящото въоръжение.
— Не сме опаковали нищо, майоре — каза Смит. — Но съм съгласен, че вероятно ще имаш нужда от зъби. — Той погледна към Валентина. — Всъщност помолих професора да се погрижи за това.
Тя кимна в отговор и метна винтовката си през рамо. Като пристъпи към отворената врата на хеликоптера, тя извади от пилотската седалка колан за пистолет, кобур и чантичка за пълнители.
— Нищо кой знае колко секси или екзотично, майоре, стандартно оръжие на бреговата охрана, но трябва да ти свърши работа.
Смислов измъкна пистолета „Берета 92F“ от кобура. Като претегляше голямото автоматично оръжие в ръката си, той експериментално задвижи затвора.
— Да, това ще свърши работа — отвърна той замислен.
Последното нещо в торбата беше стандартна аптекарска кутия от стиропор, в чиито прегради имаше дузина големи, затворени с бели капачки шишета с таблетки.
— Това са лекарствата ни за всеки случай, дами и господа — каза Смит, като подаваше шише с антибиотици на всеки от колегите си, преди да заключи останалото в медицинския си комплект. — Сега вземете по три като начална доза, после по две на всеки дванайсет часа на гладно. Подходящи са за това, което може да ви нападне.
— Може ли и аз да получа малко от тях, подполковник?
Навлечен с анорак, Троубридж стоеше в дъното на хангара с другите, които гледаха как екипът на Смит се въоръжава. Пристъпи напред.
— Идвам… — той понечи, после се спря. — Бих искал да дойда с вас на острова.
— При тези обстоятелства не смятам, че е приемливо, докторе — предпазливо отвърна Смит. — Не знаем какво ще намерим там, когато отидем. Положението може да е опасно.
Ученият придоби непоколебимо изражение.
— Аз също не знам какво ще намерите. Затова трябва да дойда. Не знам защо се случва подобно нещо или защо е било позволено да се случи, но аз си имам отговорности. На този остров са моите хора! Аз помогнах да се организира и финансира тази експедиция. Аз подбрах членовете на екипа. Каквото и да се случва, нося отговорност!
„Моите хора“. Смит започваше да разбира тези думи доста добре. Той тъкмо беше отворил уста, за да отвърне, когато през вратата на хангара влезе член от екипажа и на бегом отиде до хеликоптера.
— Моля за извинение, полковник, но капитан Джоргансън иска да ви уведоми, че станцията на остров Уензди пропусна последната контролна радиовръзка.
Смит рязко вдигна китката си и нави ръкава на якето, за да погледне часовника си.
— Преди колко време?
— Десет минути, сър. Радиокабината прави постоянни позиви, но отговор няма.
Част от арктическия студ прониза Смит в корема. По дяволите! Кейла Браун почти беше успяла да издържи до новия ден.
— Благодаря. Може да уведомиш капитан Джоргансън, че веднага излитаме. — Смит се обърна пак към Троубридж. — Три капсули сега — каза той, като отваряше медицинския комплект. — После по две на всеки дванайсет часа на гладно.
23
Над Северния Ледовит океан
Слънцето вече пламтеше зад „Лонг Рейнджър“ — алено-златиста лента по протежение на южния хоризонт. То представляваше ярък контраст, вмъкнат между скованите черни води, белия лед на пропукания пак и снижаващата се сивилка на облаците. Изгревът от юг беше леко смущаващ, в разрез с естествения ред на нещата, и подчертаваше колко чужд е светът, в който навлизаха.
— Червено небе сутрин… — измърмори първата част на стария израз за времето Валентина Метрас. След като бяха извадили пътническите седалки от хеликоптера, тя, Смит и Троубридж се справяха както можеха, приклекнали сред екипировката, прикрепена на пода.
Смислов се отчая да опитва радиопанела над главата си.
— От станцията — нищо. Досега трябваше да сме влезли в обсега на близките им честоти.
— Ами смущенията от Северното сияние? — попита Смит.
— Отново се появяват, но корабът още има връзка с нас. А ако корабът ни чува, ние би трябвало да чуваме Уензди.
— Защо не ни казаха? — внезапно проговори доктор Троубридж. — Това е престъпление! Да оставят членовете на експедицията ни изложени на биологично оръжие без нито дума предупреждение! Това е направо престъпление!
— Хората ви бяха предупредени да стоят далеч от мястото на катастрофата — отвърна Смит. — Неведнъж ги предупреждавахме, както ще покажат регистрите от съобщенията. От вашия кабинет ни увериха, че те го изпълняват. Освен това, каквото и да е поразило хората ви, не е било антракс.
— Толкова ли сте сигурен, полковник? — предизвика го Троубридж.
— Да, сигурен съм — търпеливо отвърна Смит. — Нека ви напомня, докторе, че аз съм лекар, който има определена компетентност в тази област. През последните години установих много близки служебни отношения с Бацилус антрацис и каквото и да се е случило, не е той причината.
Смит се обърна, втренчи се в очите на доктор Троубридж от разстояние четиридесет сантиметра и мина в нападение.
— Докторе, ако вие и вашите хора прикривате нещо, което става на острова, сега е идеалният момент да изясним въпроса.
За момент челюстта на учения беззвучно увисна.
— Аз? Какво може да прикриваме ние?
— Не съм сигурен. Там е проблемът. Може ли членовете на вашата експедиция да са направили незаконно посещение до катастрофиралия бомбардировач? Може ли да са научили за вероятния му заряд с биооръжие? Може ли да са препредали откритието си на някой друг извън острова?
Троубридж придаде много добро впечатление на човек, напълно слисан от тази идея.
— Не! Разбира се, че не. Ако имахме представа, че нещо подобно се случва на острова, щяхме… щяхме…