— Да почнете да търсите купувач в „Ибей“? — елегантно блокира Троубридж Валентина Метрас. Щом ученият се извърна срещу нея, дойде нейният ред да го смрази с поглед.
— Докторе, мога да ви назова половин дузина враждебни държави, които с радост ще изпразнят националната си съкровищница, за да притежават свой собствен биологичен арсенал, и е удивително какъв ефект може да има седемцифрена банкова сметка в швейцарска банка върху морала.
— Затова Съединените щати и Руската федерация не искаха евентуалният товар на този бомбардировач да става обществено достояние — добави Смит.
— За съжаление, докторе, явно е станало — още веднъж нападна Валентина. — Може да е бил някой руснак, може да е бил някой от нашите, а може и някой от вашите. Както и да е, някой знае за гадостта, натоварена на борда на самолета, и сега е отишъл да си я прибере. Аз и моите колеги едва не загинахме. Вашите хора на остров Уензди може да са умрели заради това. Със сигурност невинният живот на милиони хора е поставен в опасност!
Валентина Метрас се усмихна. Ако историчката имаше зъби на кръвопиец, сега щяха да проблеснат.
— Може да разчитате, скъпи ми Троубридж, ние ще разберем кой точно се е полакомил. И когато това стане, той или тя ще бъде много, много обмислено наказан.
Троубридж нямаше какво да отговори, но тръпки го побиха.
— След „Хадес“ и „Лазар“ и редица противни случаи правителствата по света приемат тези проблеми много на сериозно — допълни Смит. — Аз също, както и останалите членове на този екип. И сега, след като ви оказахме нашето доверие, докторе, очакваме — не, зарежете това, — изискваме и вие да направите същото. Ясно ли е?
— Да.
Хеликоптерът внезапно се наклони в опит да се обърне по порива на вятъра.
— Малко подскача — коментира Ранди по вътрешната връзка. — Мисля, че пред нас има снежна вихрушка.
— Ще успеем ли да стигнем до острова? — попита Смит.
— Мисля, че да. Всъщност… — тя млъкна за момент, като се взираше през обсипаното със скреж предно стъкло. — Вече сме там.
Оттатък носа на „Лонг Рейнджър“, по замъгления от морски пари хоризонт, се материализира скалисто очертание — по-обширно от айсбергите, над които прелитаха; белият цвят на ледовете беше набразден от сивотата на камъка, а заострените краища на двете отличителни възвишения се губеха в мрачната облачна покривка.
Остров Уензди. Бяха пристигнали.
Професор Метрас се наведе съсредоточено напред.
— Можем ли да кацнем директно на мястото на сблъсъка? Ще отнеме само пет минути на земята, за да се уверим има ли оръжеен заряд.
Смислов погледна назад през рамо.
— Не съм сигурен, полковник. Небето на север от острова изглежда неприятно. Мис Ръсел е права, към нас се приближава буря. Може би снежна. Със сигурност ще духа вятър. Тук винаги ще духа вятър!
— Той е прав, Джон — намеси се Ранди. — Седловината е много лошо място за кацане, когато времето се разваля.
Смит сам виждаше това; смрачаващите се облаци от другата страна на острова се приближаваха пред очите му. Надпреварваха се да стигнат базата, преди промяната в арктическия климат да ги застигне.
— Добре, Ранди. Уведоми „Хейли“, че ще кацнем при научната станция. Ще се качим до мястото на катастрофата пеша.
Валентина тихо изстена.
— Боже, няма ли наистина да е забавно!
Пет минути по-късно кръжаха над изследователската база на остров Уензди. Мъдрото решение да кацнат тук вече ставаше очевидно. „Лонг Рейнджър“ започваше да подмята бурна вихрушка над гребена на хълма, а двете възвишения се превръщаха в сенки сред снежната мъгла.
Никой не излезе от постройките при шума на хеликоптерните двигатели.
Лагерната площадка за кацане се намираше на около осемдесет метра северно от къщичките. Там снегът беше наскоро събран и утъпкан, а върху него беше отбелязана с оранжев спрей буквата „Н“. Освен това от снежни блокове беше построена оформена като ъгъл защитна преграда срещу вятъра, за да може отчасти да приюти кацнал летателен апарат. Като подравни „Лонг Рейнджър“, Ранди се спусна на площадката. Снежната вихрушка се завъртя за последен път и понтоните тупнаха на земята.
Смит моментално скочи от пътническата врата на хеликоптера с карабината си диагонално върху гърдите. Приведен ниско, за да стои под перките, бързо отиде до края на преградата, от която се откриваше гледка към хижите. Той вдигна качулката на белия комбинезон, отпусна се на едно коляно и се долепи до края на стената от сняг с вдигната и насочена карабина.
Нищо не помръдна, не се чу звук, освен воя на вятъра и затихващото поскърцване на моторите.
— Няма движение зад прозорците на хижите — докладва един глас на няколко стъпки разстояние. Гъвкава като снежен леопард, Валентина Метрас легна в позиция за стрелба, а дулото на пушката й се люлееше в деликатни извивки, докато проверяваше за цели през мощния визьор на уинчестъра.
— Никъде няма движение — отбеляза Ранди Ръсел до него и остави дръжката на своя MP-5 върху снежната стена.
— Така изглежда — Смит стъпи на крака. Като метна през рамо карабината си, той извади бинокъла от чантичката и направи бавна панорама на запад по замръзналата долчинка и през хребета над станцията. Докъдето можеше да види, нямаше никакви други следи от плъзгане или спирачки на кацнал хеликоптер, никакво движение на хора. Абсолютно нищо живо.
Смит усети около очите си ужилването на първите бръснещи снежинки от настъпващата виелица.
— Майор Смислов — каза той, като върна в чантичката бинокъла. — Остани там с доктор Троубридж и пази хеликоптера. Установете интервалите си, дами. Да видим има ли някой вкъщи.
Ботушите им хрупаха и проскърцваха по зърнистия сняг върху дирята, докато се придвижваха към станцията.
Според картата на местността, която им бяха дали, най-северната от трите хижи беше постройката за складиране и общо ползване и от нея се разклоняваха по-къси следи към временните складове на лагера за лесно възпламеними въглища, газ и керосин.
Пред вратата на хижата Смит нямаше нужда да дава заповеди или изобщо да говори. Той само зае прикриваща позиция до вратата. Валентина изви изпъкналата дръжка на оптичната приставка „Пахмейр“ на своя модел 70, като бутна визьора настрани, за да освободи мерника за близко разстояние на пушката, а Ранди издърпа назад затвора на своя MP-5. След като носеше „късото оръжие“, на нея се падаше да влезе първа вътре. Смит и Валентина прикриваха от двете страни на навятия сняг, а Ранди влетя през външната и вътрешната врата в хижата.
Последва миг мълчание, после каза:
— Чисто.
Смит направи свой собствен бърз оглед във вътрешността на неотоплената постройка. Там се намираше само помощният газов генератор на лагера и рафтове, подредени с екипировка и запаси. Резервите бяха някак поизчерпани след цял сезон на терен, но все пак оставаше значително количество аварийни запаси. Открай време правеха така за всеки случай при полярни експедиции. Ако имаш един сезон престой, се запасяваш за два.
Централната хижа беше комбинирана лаборатория и радиокабина. Наблизо пърпореше ветрогенератор, монтиран върху къса, здраво обтегната мачта, и произвеждаше електроенергия. Втора, по-висока стоманена подпорна греда, на която стоеше антената за комуникации, стоеше на върха на ниско, покрито с лед хълмче на около стотина метра от района на лагера.
Последните думи на Кейла Браун бяха дошли от радиокабината.
Екипът отново повтори упражнението с влизането.
Отново: „Чисто!“
Със свалени по-ниско оръжия, Смит и Валентина влязоха в хижата след Ранди. Опушен, топъл въздух удари Смит в лицето, докато буташе вътрешната защитаваща от сняг врата. Тази постройка още пазеше следи от живот. Лабораторните пособия блещукаха недокоснати по работните места и централната маса. На пода лежаха куфари с проби и оборудване — някои затворени и обезопасени, готови за товарене. Други бяха отворени и в процес на напълване.