Тя кимна.
— Имам някои идеи по въпроса. И ще се опитам да поправя голямото радио.
— Много добре — изражението на Смит пак се стопи. — Но докато се занимаваш с това, помни, че трябва да останеш жива, чу ли?
— Доколкото не противоречи на мисията — отвърна тя. После се опита да оживи малко изказването си. — И докато си там, в планината, съветвам те да пазиш и своя гръб от онази потайна брюнетка. Мисля, че крои планове за теб.
Смит отметна глава назад и се разсмя и за момент Ранди успя да види какво у него беше очаровало сестра й.
— Арктическият глетчер едва ли е подходящ за романтична пауза, Ранди.
— Където има воля, има и начин, Джон Смит, а според моето предчувствие тази дама има силна воля.
Застанала пред лабораторната хижа, Ранди гледаше как трите смаляващи се фигури с мъка вървят по маркираната с флагчета пътека, която водеше на изток покрай брега към централните възвишения. Снегът, общо взето, беше спрял, но мъглата, едва ли не постоянният „морски дим“ на полюсите, се сгъстяваше. Арктическият камуфлаж, който другарите й носеха, ги сля със средата, докато внезапно не изчезнаха.
— А сега какво? — Доктор Троубридж стоеше до нея под стрехата на хижата, крещящо видим в оранжевия светлоотразителен костюм за студено време, предназначен за научната експедиция. Ранди усещаше, че ученият започва да съжалява за моментния си пристъп на отговорност на борда на „Хейли“.
Той беше човек, принадлежащ на отоплените аудитории и уютните кабинети в университетското градче, а не на дивите, студени и опасни зони на света. Тя усещаше как ужасът и самотата на това място се просмукват в него. Така щеше да е и без допълнителните усложнения с „Миша“.
Освен това той поставяше под съмнение своя единствен придружител, тази чужденка с автомат, провесен на рамото й.
Ранди усети как в нея за миг нахлува презрение към учения. После, разгневена, отхвърли тази мисъл. Розен Троубридж не можеше да направи нищо, че е такъв, какъвто е, както и тя не можеше да направи нищо, че е станала такава вълчица. Нямаше право да съди кой кого превъзхожда.
— Към сателитния телефон беше прикрепена система за предаване на данни, нали?
Троубридж примигна в отговор.
— Да, по този начин повечето открития на експедицията се предаваха на университетите участници в проекта.
— Членовете на експедицията имаха ли разрешен достъп до системата с данни?
— Разбира се. Всички членове на експедицията имаха личен компютър и им се даваха по няколко часа достъп до интернет на седмица за изследванията им по проекта и за лично ползване — електронна поща и други подобни.
— Добре — отвърна Ранди. — Това ще свърши работа. Първото, което ще направим, докторе, е да съберем лаптопите.
24
Южната част на Западния връх
След първия час бяха принудени да се пристегнат с котки и пикелите им се превърнаха в нещо повече от подпори за ходене. Обезопасяващото въже, което ги свързваше заедно, също се беше превърнало повече в удобство, отколкото в тежест.
— Ето го. Последният флаг. Край на пътеката. — Смит хвърли поглед към планинския склон над тях, като проверяваше за нестабилни скални образувания и снежни козирки. — Да си отдъхнем малко.
Той и другарите му измъкнаха рамене от рамките на раниците и хлътнаха долу с гръб към отвесната стена на широката издатина, по която вървяха. Самото изкачване на практика не беше голямо предизвикателство. Не се включваше използването на питони и въже, но студът, ледът под краката и на места парчетата отчупена скала изискваха физически усилия.
Изкачваха се сред облаци, сивкавата мъгла ги обгръщаше и ограничаваше света им до радиус от петнайсет метра. Видимостта някак се подобри в посока надолу от издатината. Можеха да видят крайбрежието на Уензди, но едва правеха разлика между покритата с лед земя и покритото с лед море.
— Хидратация, хора. — Със смъкната надолу снежна маска и вдигнати очила, Смит отвори ципа на своето яке и извади манерка от някакъв вътрешен джоб, където топлината на тялото му пазеше течността.
С инстинкт на лекар той гледаше как другарите му следват указанията.
— Още малко, Вал — посъветва я той. — Това, че не усещаш нужда от вода в тази среда, не означава, че не ти е нужна.
Тя направи физиономия и неохотно изпи още една глътка.
— Не се притеснявам за входящото количество, а за неизбежното изходящо. — Валентина завинти капачката на своята манерка и се обърна към Смислов: — Това му е неприятното да имаш постоянно лекар вкъщи, Григорий. Ходи насам-натам и настоява да се наслаждаваш на доброто здраве.
Руснакът печално поклати глава.
— Разяжда те като вода, която капе върху скала. Копелето ме ограничи до десет цигари на ден, и то като се чувствам виновен за тях.
— Ако почне да ни орязва шоколада и шампанското, ще му забия лопатка за торта между плешките.
— Или водката — съгласи се Смислов. — Няма да му позволя да атакува националната ми идентичност.
Смит се изкикоти на диалога им. Скоро нямаше защо да се тревожи за духа на екипа си. Нито пък за възможностите на своите спътници.
Смислов очевидно беше преминал същия вид планинско бойно обучение и тренировки, каквито и Смит. Познаваше и можеше да прилага простите, ефективни основни елементи без ненужни обяснения. Валентина Метрас беше начинаеща, но с много стремителна крива на заучаване. Беше бърза, държеше очите си отворени и беше готова и склонна да приема инструкции — от типа хора, които можеха да се заемат и да схванат бързо което и да е умение. И въпреки цялата шлифована в изискана среда изтънченост у това слабо, издължено тяло имаше стряскащ резерв от сила и издръжливост.
За тази жена имаше да се учат интригуващи неща, мислеше Смит. Откъде беше дошла? Акцентът й беше странна комбинация от американски и британски. И как беше развила противоречивата си комбинация от дарби, които я правеха таен агент?
Щом беше един от агентите на Фред Клайн, и тя като Смит трябваше да е човек без лични ангажименти или близки отношения. Какво нещастие я беше оставило самотна?
Смит си наложи да върне мислите си обратно към непосредствените грижи. Като откопча чантичката с картата, той извади ламинирана фотокарта със секторите на остров Уензди, сканирана от полярна орбита.
— Това е най-далечната точка, до която наземната част на експедицията е стигнала. Поне официално. Оттук катераческата група, която откри бомбардировача, е започнала да се изкачва директно нагоре по склона към върха. Ние ще продължим около планината до точка над глетчера в седловината.
— Как изглежда предстоящият маршрут, полковник? — попита Смислов.
— Не лошо, ако тази карта изобщо показва нещо. — Смит подаде фотокартата на руснака. — Издатината, която следваме, изглежда, продължава още около половин миля. Щом свърши, можем да се спуснем в глетчера. Може да се наложи да поработим с въжето, но не би трябвало да е трудно. Мястото на сблъсъка е почти в основата на източното възвишение, на около миля — миля и четвърт по леда. Без размотаване би трябвало да успеем да стигнем доста преди да се стъмни.
Той погледна Метрас. Тя седеше с гръб към скалната стена, с притворени за момент очи.
— Добре ли си, Вал?
— Прекрасно — отвърна тя, без да отваря очи. — Само ми кажи, че там, където отиваме, ще ме чакат димящ, бълбукащ топъл извор, пращяща камина и кварта горещ маслен ром и всичко ще ми е наред.
— Опасявам се, че не мога да ти предложа нищо, освен спален чувал и солидна доза медицинско уиски в порцията ти готово кафе.
— Далечно бъдеще, но се приема. — Тя отвори очи и отвърна на погледа му с озадачена усмивка на лицето. — Мислех, че според вас, докторите, консумацията на твърд алкохол при температури под нулата е още едно биологично не-не.