Когато върховете на пръстите й най-после застанаха върху него, тя каза на глас:
— Пипнах те!
— Какво е това? — Троубридж беше наблюдавал действията й от безопасно разстояние.
Ранди внимателно вдигна сиво пластмасово устройство с размерите на дъвка.
— Преносим компютърен харддиск. Някой го е скрил тук, където е удобно и подходящо.
Ранди се върна на лабораторната маса. Като измъкна капачето на малкия харддиск, тя го пъхна в USB порта на най-близкия компютър и поиска бърз достъп до преносимия диск.
— Пипнах те! — повтори тя с още по-голяма възбуда. Ранди се завъртя и видя, че доктор Троубридж се опитва да види какво има на екрана. — Заповядайте, докторе — каза тя, като се отмести.
— Какво е това? — повтори той, докато се взираше в надписа на монитора.
— Това е защитна интернет програма — отвърна Ранди. — Използва се да кодира електронни писма и интернет файлове, които не искате останалият свят да успее да прочете. Тази тук е много усъвършенствано и скъпо произведение, абсолютен шедьовър. Достъпна е на пазара, но обикновено човек може да види нещо подобно само в ръцете на много загрижена за сигурността бизнес компания или правителствена агенция.
Пръстите на Ранди, облечени в ръкавиците, танцуваха по клавиатурата известно време.
— Вътре има и защитен файл. Но дори и с програмата не мога да го отворя без личната кодирана парола. Това ще бъде работа на друг.
За първи път тя се огледа за Троубридж.
— Защо някой в тази станция ще има нужда от подобно нещо?
— Не знам — каза Троубридж, а всяка следа от предишната му войнственост беше изчезнала. — Не би трябвало да има причина. Изследването беше изцяло публично. Нищо секретно не са правили тук.
— Доколкото знаете вие. — Ранди внимателно извади минидиска от компютъра и го пусна в найлонов плик за веществени доказателства.
— Мислите ли… — той се поколеба. — Мислите ли, че това има нещо общо с изчезването на членовете на експедицията?
— Мисля, че по този начин е излязла информацията за биологичния заряд на борда на „Миша 124“ — отвърна Ранди. — Но това ни поставя пред още по-интересен въпрос.
— Какво е това, мис Ръсел? — За момент, в лицето на разкритието, те се бяха помирили.
— Този остров е бил напълно изолирана среда в продължение на повече от шест месеца. Някой е донесъл това нещо много преди бомбардировачът изобщо да бъде открит, по някаква съвсем различна причина. Използването му в тази ситуация е съвпадение, а не мотив.
Троубридж запротестира:
— Но ако не е за бомбардировача, защо на някой ще му е нужно…
— Както казах, докторе, това е много интересен въпрос.
Розен Троубридж нямаше отговор. Вместо това той се обърна към малката печка с въглища с малката кана вода, която кипеше отгоре й.
— Бихте… бихте ли пийнали чаша кафе, мис Ръсел?
26
Глетчерът в седловината
Смит проучи редичката от светещи в зелено цифри върху светодиодния екран на малкото олекотено GPS устройство.
— Не ме цитирайте за това, но мисля, че сме близо — каза той, като извиси глас над бученето на вятъра.
Каквото и време да идваше към остров Уензди, на глетчера между двете възвишения се падаше най-лошото, защото планините канализираха полярните ветрове между тях. Този следобед морският дим и облачната покривка се бяха смесили и се изпаряваха през пролома между планините във виеща се река от мъгла, пресичана от жилещите атаки на идващи от въздуха ледени кристали, които бяха прекалено твърди и пронизващи, за да се наричат сняг.
Както Смит се беше надявал, слизането с двойно въже надолу по планинския склон към повърхността на глетчера не се оказа кой знае колко трудно, но прекосяването на самия глетчер се превърна в бавно, болезнено пълзене. Видимостта варираше от лоша до несъществуваща и опасността от дълбоки пукнатини в леда беше наложила да се придвижват предпазливо с помощта на въжето и постоянно да пробват с пикелите. Далеч от защитата на планината, непрестанните ветрове теглеха и прогаряха; проникваха дори през тяхното висококачествено предпазно арктическо облекло. Измръзването и хипотермията скоро щяха да станат фактор.
Още не бяха загазили, но Смит знаеше, че хората му почват да се уморяват. Усещаше го по себе си. Нощта също бързо настъпваше. Скоро трябваше да прекъснат търсенето на самолета и да започнат да търсят подслон, ако изобщо съществуваше подобно нещо тук, горе.
Тази мисъл беше решаваща. Ако мислеше, че ще е „скоро“, значи трябваше да стане „сега“, докато още им оставаха някакви резерви. Трябва да запази силата и издръжливостта на екипа си. Времето беше от критично значение, но да го прахосва, като се лута наоколо в този вледеняващ мрак, нямаше да доведе до нищо.
— Така — каза той. — Да спираме. Ще се окопаем за през нощта и утре ще се надяваме на по-добра видимост.
— Но, Джон, ти каза, че сме близо — излезе от снежната маска приглушеният протест на Валентина. — Би трябвало почти да сме стигнали!
— Стои тук от петдесет години, Вал. И утре ще е тук. Просто трябва да сме сигурни, че и ние ще сме тук, за да го намерим. Майоре, ще се опитаме да прекосим до Източното възвишение. Това ще е най-добрият ни шанс да намерим някакво прикритие от вятъра. Разбрахте ме. Да тръгваме.
— Да, подполковник — Смислов покорно се обърна и с мъка тръгна прегърбен, като пробваше пред себе си със заострения край на катераческия пикел и при всяка стъпка удряше котките си в полирания от вятъра лед.
„Какво ще кажеш за тази команда, сержант?“ Смит се ухили на себе си, докато пращаше мисълта си към своя далечен боен планински инструктор.
В седловината преобладаващият вятър беше полезен като компас. Само трябваше да се придържат към лявото си рамо, за да успеят накрая да стигнат далечния край на глетчера. Последен на обезопасителното въже, Смит беше съсредоточил вниманието си върху другите двама членове на екипа си, готови да се подкрепят и задържат, ако някой изведнъж пропадне в скрита пролука в леда. Затова му отне малко време да разбере защо Григорий Смислов така внезапно спря.
— Вижте! — Развълнуваният вик на руснака беше отнесен от порива на вятъра. — Вижте там!
Почти направо пред тях се беше появило внушително, подобно на перка очертание като призрак в димящата мъгла: вертикалният стабилизатор на самолет, голям самолет. Очертанията на изтрита от бурите червена звезда още слабо се виждаха.
— Да! — Валентина Метрас вдигна победоносно юмрук.
Не ставаше ли винаги така? Когато не търсиш нещо, го намираш.
27
Станцията на остров Уензди
Ранди Ръсел с мъка вървеше по дирята към хълмчето, издигащо се над станцията. Спираше на всеки няколко стъпки и изтегляше дългия водонепромокаем коаксиален кабел, който водеше до радиомачтата, като отделяше някаква дължина от него и я повдигаше от снежната покривка. Тя внимателно прокарваше всяка видима част от кабела през облечените си в ръкавици ръце и проверяваше за прекъсване или срязване.
Трябваше да е от антените. Беше проверила всичко друго и на сателитния телефон, и на странично лентовия предавател. Малкият едноканален предавател за наземно-авиационна връзка, който бяха донесли, беше безполезен. Просто нямаше мощност да преодолее слънчевите изригвания, които сриваха комуникациите. Още щом изгубиха пряка видимост, тя изобщо не беше в състояние да установи връзка с Джон и с другите, търсещи самолета.
Беше сама. Възможно най-сама. Нетърпеливо поклати глава, недоволна от този пристъп на самота, който се беше разгорял в нея. Като окачи картечницата на рамото си, тя твърдоглаво изора още няколко стъпки напред по дирята от утъпкан сняг.
Като стигна в основата на покритата с лед радиомачта, Ранди застана на колене и проследи последните няколко сантиметра от кабела, който влизаше в кутията на усилвателя в долната част на кулата. Беше непокътнат и всички конектори още бяха здраво завинтени. Обезсърчена, тя падна назад на петите си. Радиостанциите трябваше да работят. Но след като не работеха, значи пропускаше нещо. Ранди подозираше саботаж, но ако случаят беше такъв, значи е използвана някаква много изкусна тактика.