Някой се беше оказал много, много хитър и тя се надяваше, че скоро ще има възможност да го накара да си плати за това.
Изправена, Ранди извади бинокъла си от чантичката на колана. От позицията си на хълмчето имаше ясна видимост непосредствено към падината. Градус по градус, до предела на мъглата и гаснещата дневна светлина, тя направи още един оглед на околността, а погледът й се задържаше върху разхвърляните купчини натрупан сняг покрай брега и върху сенките и извивките на преспите в основата на централния хребет.
Сега този хитър човек беше тук, някъде наблизо, вероятно дори я наблюдаваше. Той изчакваше може би подкрепление, а може би тя да направи своята грешка. За да го победи, тя трябваше да се окаже малко по-хитра от него.
Ранди имаше едно непосредствено предимство. Да се движиш в тази покрита със сняг среда значеше да оставяш явни и незаличими следи. Изследователската станция стоеше в средата на разпиляна във всички посоки, разпръсната мрежа от отбелязани с флагчета снежни дири, които се преплитаха между постройките, сервизните бараки и по-далечните места за опити и изследвания. Ранди насочваше бинокъла си надолу към всяка следа, за да търси скорошно минаване по повърхността, следи от снегоходки или ботуши, които да се отклоняват от обичайните маршрути на придвижване.
Откри една. Обезсърчаващо тя беше почти точно под нея и се отклоняваше от общата следа към хълмчето, до което Ранди беше отишла само преди няколко минути, за да се изкачи до радиомачтата. Докато настойчиво бе проучвала комуникационния кабел, не беше обърнала внимание на късото странично отклонение от разтрошен сняг, което водеше до малка, неравна пряспа. Сега тя отиде и по гърба й полазиха ледени тръпки, които нямаха нищо общо със спадащите нощни температури.
Ранди забърза надолу по склона към разклонението и вървя по следата около дванайсет метра, като риташе снега по пътя си и заравняваше повърхността. Откри това, от което се боеше: сняг с червени петна, заринат отгоре и прикрит. Щом стигна края на следата, тя падна на колене и започна да рови в пряспата. Не й отне много време да открие облеченото в шуба тяло.
Кейла Браун нямаше да се прибере при годеника си в Индиана. Ранди нежно изтри снега от лицето на младата жена. Беше умряла от силен удар в слепоочието с някакъв тежък, остър предмет, вероятно пикел. Върху лицето на студентката бяха застинали следи от шок и ужас — последното й изражение.
Коленичила до тялото на момичето, Ранди Ръсел реши, че няма да е подходящо този хитрец да страда. Той щеше да умре и за нея щеше да е удоволствие да му стане екзекутор.
Ранди отново зарови тялото с няколко замаха на ръката си. Нямаше да каже на Троубридж за това откритие. При всяко положение не веднага. Кейла Браун щеше да остане тук за известно време, поне докато Ранди успееше да уреди нейното отмъщение.
Ранди продължи към редицата хижи. Светлините в спалното вече бяха запалени. Доктор Троубридж беше предложил да приготви вечеря. Като спря на основната следа, която минаваше покрай входовете на хижите, тя прецени ъглите на видимост и разстоянията. Близо до предната част на спалното помещение Ранди излезе от утъпканата диря и си проправи път през неотъпкания сняг в продължение на няколко метра.
После, като падна в снега, тя се зарови, започна да се търкаля и утъпка яма, достатъчно дълбока и голяма, за да може да легне в нея по гръб почти слята със заобикалящата повърхност. Това й навя нежелани детски спомени — как правеха ангели от сняг горе на Беър Лейк. Сега обаче намеренията й бяха доста различни.
Доволна от усилията си, тя се изправи на крака, изтърси скрежа от дрехите си и влезе да вечеря.
28
Мястото на катастрофата на „Миша“
— Според мен много хора ще се чувстват ужасно глупаво, ако влезем вътре и открием, че през изминалите петдесет години контейнерът е лежал на дъното на океана. — Индивидуалният костюм за защита при мисии с биохимична опасност беше проектиран да пасва върху екипировката за студено време и Джон Смит подозираше, че много е заприличал на човечето на „Мишлен“.
— Това е глупост, с която бих могъл да живея — отвърна Смислов, докато му подаваше слушалките за тактическата радиостанция „Леприкорн“.
— Аз също — Смит отметна качулката на якето си и намести слушалките, потръпвайки малко от пронизващия студ, който моментално защипа оголените му уши. — Проверка на свръзката.
— Улавям те. — Валентина Метрас клекна долу на леда до Смит с втори чифт тактически слушалки на ушите. — Поне сме добре на разстоянията по линия на пряката видимост.
Екипът се беше установил на около петдесет метра от мястото на сблъсъка, срещу посоката на вятъра, зад оскъдния параван, който можеха да си позволят да носят в раниците, и тясна издатина от изтикан лед. Свечеряваше се, но нямаше нищо подобно на залез; сивотата около тях просто изглеждаше по-тъмна, а вятърът — по-студен. Времето и обстановката ставаха опасни.
— Добре, хора, това ще е бързо влизане и излизане, за да разберем дали антраксът още е на борда на самолета и да видим влизал ли е вътре някой друг. — Смит свали защитните пластмасови покрития от филтърната маска на костюма. — И двамата знаете какво трябва да търся и ще ме насочвате накъде. Не би трябвало да има никакви проблеми, но сега въвеждам едно абсолютно правило. Ако по някаква причина нещо се обърка — ако не изляза или ако изгубим връзка, — никой да не влиза вътре след мен. Ясно ли беше това?
— Джон, не ставай глупав… — запротестира Валентина.
— Ясно ли е? — изрева въпроса Смит.
Смит погледна Смислов.
— Ясно ли е, майоре?
Смит успя да види в сянката на качулката, че зад каменните черти на руснака бушуват някакви емоции — вълнение, което Смит беше забелязал няколко пъти през последната седмица. Смислов отново се бореше с нещо постоянно свиващо стомаха му.
— Подполковник, аз… Разбрано, сър.
Смит нахлузи предпазващата от заразяване качулка на главата си и нагласи лентите на маската и самозалепващите краища. Пое първата си глътка пропит с мирис на каучук, филтриран въздух и дръпна горните ръкавици на костюма.
— Добре — думите му звучаха приглушено дори в собствените му уши. — Тъп въпрос на деня: как да вляза вътре?
— Корпусът на самолета изглежда, общо взето, непокътнат — пропука гласът на Валентина по радиоканала. — А единственият път към предния бомбен отсек е през предната кабина на екипажа. За съжаление стандартните люкове за достъп се намират в нишата на носовия колесник и в самия преден бомбен отсек, но и двете са блокирани. Другите ти варианти са през прозорците от лявата и дясната страна на пилотската кабина, но ще е трудно да се провреш през тях в това облекло, или по тунела за достъп на екипажа до опашната част. Последният е най-добрият ти избор.
— Тогава как да отида до опашната част?
— В опашката има люк за достъп точно пред хоризонталния стабилизатор, от дясната страна. Ще трябва да си проправиш път оттам през херметическите помещения за екипажа.
— Ясно. — Смит се изправи непохватно и се заклати към мрачните очертания на катастрофиралия бомбардировач.
Лявото крило на Ту-4 беше откъснато и увиснало при сблъсъка и сгънато назад, почти се беше залепило за фюзелажа, но достъпът от дясната страна на самолета беше открит. Докато Смит обикаляше около голямата алуминиева плоча на хоризонталните стабилизатори, усети, че е леко удивен. Дори и в епохата на внушителен военен транспорт и огромни реактивни пътнически лайнери това нещо изглеждаше грамадно. И действително са пилотирали тези чудовища по време на Втората световна война.
Смит приближи голямото цилиндрично тяло и прокара ръка по покрития с леден слой метал.