— В стандартния Ту-4 много от пространството в носовата част ще бъде заето от арматурата на предната връхна оръдейна кула. Тези оръжейни лафети бяха извадени от американските бомбардировачи.
— Да. — Смит вдигна качулката си от лицето. — Виждам шарнирната основа на кулата отгоре. Пак виждам опразнени чекмеджета и меката част на седалките, както и парашутите ги няма. Като погледна напред към носа, има нещо от лявата ми страна, което прилича на навигационната маса, а отдясно пак са изтръгнати електронни шасита.
— Това е била станцията на радиооператора. Подозирам, че екипажът на самолета си е построил спасителен лагер някъде наоколо, на място, което би им дало малко повече защита от корпуса на разбития самолет. Би трябвало да са пренесли там всичко, необходимо за оцеляване, както и радиооборудването заедно с резервния електрогенератор на самолета.
— Лагерът ще е следващото нещо, което ще търсим. — Смит се затътри към мястото на бордовия инженер и прокара лъча на фенера по измервателните уреди и панела, покрит с ключове. — Добре, намирам се на мястото на инженера. Какво да търся?
— Добре, там трябва да има три блока с по четири лоста по дъното на конзолата — голям, среден размер и един малък — татко мечок, майка мечка и меченце. Големите са дроселите. Те трябва да са издърпани изцяло назад, предполагам, до позиция затворено. Другите са контролите върху пропелерите и смесването на горивото. В каква позиция са те?
Смит потри лице и тихо изруга към мъглата, когато се оказа, че мъглата е и вътре. — И двете някак си са по средата.
— Много интересно — размишляваше историчката по радиовръзката. — Не е имало причина да се занимават с тях след сблъсъка. Добре, има още един лост, който искам да провериш, Джон. Той би трябвало да се намира на контролния пулт, встрани от мястото на пилота. Няма начин да не го забележиш. Дръжката на края му ще има форма, подобна на крило.
Смит се обърна на пътеката между уредите за контрол на полета и мъчително се втренчи над гърба на пилотската седалка.
— Търся го… Има ужасно много лостове по цялото това нещо… Добре, намерих го. Целият е нагоре, напред, както там се казва.
— Това е контролът на задкрилките — измърмори Валентина. — Това се връзва… Почва да звучи смислено… — По канала за момент настъпи мълчание, после историчката внезапно продължи: — Джон, внимавай! Антраксът още е на борда на самолета!
— Откъде си сигурна? — попита Смит.
— Дълго е да ти обяснявам. Просто ми имай доверие. Екипажът така и не е изхвърлил резервоара на биологичното вещество. Още е вътре!
— Тогава по-добре да го погледна. — Смит се изправи и се върна към входа на предния бомбен отсек.
В огледален образ на задната част, това беше кръгъл, вдлъбнат херметически люк с кръгъл прозорец в средата и се намираше точно под тунела за пълзене. Смит коленичи.
— Добре, намирам се при бомбения отсек — докладва той. Спря за момент, за да си поеме дъх, и посегна към незаключения лост. — Отварям лю… — Думите му заглъхнаха.
— Джон, какво има?
— Ето защо е преместена стълбата от тунела. Някой е бил тук, Вал, и то скоро. Всичко тук е покрито със скреж. Всичко освен дръжката за отваряне на люка. Избърсана е. Мога да видя пръстовите отпечатъци.
Смит се изви и рязко освети с фенерчето пилотската кабина. Сега, след като знаеше какво търси, можеше да забележи петната и драскотините върху заскрежената обвивка от движението на друг из кабината.
— Влязъл е през прозореца от страната на пилота.
— Ходил ли е в бомбения отсек?
— Ще знаем след секунда.
Смит хвана заключващия лост и го завъртя. Люкът се отключи и увисна отворен с обезкуражаваща лекота. Като приклекна още по-ниско, Смит надникна в тъмния отвор.
Дъхът му заседна в гърлото му.
Изпълваше цялата горна половина на бомбения отсек: голям стоманен контейнер с ромбовидна форма, прикрепян от мрежа носещи опори и скоби, а заледеното му тяло проблясваше. От вътрешността му нашепваше потенциалната смърт на цели градове, милиарди и милиарди смъртоносни спори на болестта дремеха в ледено бездействие, чакаха да се събудят, чакаха да ги освободят.
Да се сблъсква с подобни ужаси беше част от професията на Джон Смит, но още му се налагаше да потиска потръпването.
— Вал, ти беше права. Тук е. Дай ми майор Смислов. Ще имам нужда от него.
Докато чакаше руснакът да дойде на линия, той претърси вътрешността на отсека с лъча на фенера, като оглеждаше за повреди по тялото на контейнера или за смъртоносно издайническо сивкавокафяво петно от протекли спори. След известно време филтрираният глас на Смислов изпълни слушалките.
— Разбрах, че имаме улов, подполковник.
— Със сигурност, майоре — отвърна Смит. — Сега оглеждам резервоара. От тази страна поне изглежда, че добре е понесъл сблъсъка. Вратите на бомбения отсек са частично огънати, но обшивката не изглежда да е засегната. Стойките и скобите също вероятно са непокътнати. Вал каза ли ти, че поне един човек си е пъхал носа в самолета?
— Да, подполковник.
— Идвал е и тук. Върху предната част на резервоарната обшивка, точно срещу мен, има табелка с инструкции. Скрежът върху нея е бил изтрит. Виждам символ на съветските военновъздушни сили, емблемата със сърп и чук и много яркочервени надписи. Не съм добър в четенето на кирилица, но предполагам, че е предупреждение за биоагента.
— Съвсем точно, полковник. То казва на любопитния всичко, което трябва да знае за заряда.
— В такъв случай мисля, че намерихме мястото, от което е изтекла информацията. Сега, майоре, контейнерът и системата за разпръскване на антракса са ваши продукти. Обяснявай ми какво да търся.
— Много добре, подполковник. Ако обшивката е непокътната, тогава трябва да провериш тръбопровода на системата за разпръскване, за да се уверим, че ръчните клапани на контейнера върху херметизираните канали още са затворени и запечатани. Клапаните не би трябвало да се отварят и системата да се зарежда, докато бомбардировачът не достигне целта, но…
— Наистина но. От схемите, които ми показа, тези клапани на контейнера трябва да са точно над главата ми.
С глава и рамене, пъхнати в бомбения отсек, Смит внимателно се обърна по гръб и се озова с лице под плетеница от стоманени тръби с голям диаметър.
— Добре, гледам нагоре към разклоненията на тръбопровода. Виждам два големи клапана с лостове точно над мен. Последователността на клапаните, изглежда, просто е отбелязана с червени и зелени зони.
— Точно така. Това са предните клапани на контейнера. В какво положение са те?
— Лостовете са обърнати изцяло наляво или надясно и стрелките им сочат към зелените зони. Оказа се, че и на двата клапана има непокътнати метални пломби, а полепналият скреж не е бил докосван.
— Много добре — с облекчение прозвуча гласът на Смислов. — Клапаните на контейнера още са затворени. Системата никога не е била зареждана за пръскане. Сега, точно от дясната ти страна, като погледнеш назад, близо до входния люк, трябва да видиш още два лоста, маркирани и запечатани като горните клапани. Те контролират клапаните на разпръсквателните вентили в задната част на резервоара.
Смит се завъртя и се подпря на лявото си рамо.
— Добре, виждам ги. Поставени са вертикално, към зеленото, и металните им пломби още са на мястото си.
— Отлично! — възкликна Смислов. — Всичките са ножови клапани „метал към метал“ с еднократни оловни уплътнения. Нищо не преминава през тях. Резервоарът още е пълен.
— На теория. Влизам в бомбения отсек, за да направя инспекция на цялата система със собствените си очи, за да сме сигурни.
В другия край на връзката последва тупкане и мърморене, а после гласът на Валентина заглуши този на Смислов:
— Джон, мислиш ли, че това е разумно?
— Трябва да се направи и ако го направя сега, няма да ми се налага да се връщам по-късно — Смит се опита да звучи безцеремонно по темата.