Всъщност не беше сигурен, че може да си наложи да се върне пак втори път. Да пълзиш по корем в смразяващата тъмнина под толкова концентрирана масова смърт беше изключително трудно. Трябваше да го направи още сега, веднага, иначе щеше да получи нервен срив.
— Влизам в отсека — кратко каза той.
Като извади заднишком раменете си от входния люк, той пъхна краката си вътре и тупна върху намачкания метален под на отсека. Застана ниско на ръце и колене и почна да се върти из бомбения отсек, като плътно притисна дясната си страна в преградата, за да се възползва от пространството, освободено от извивката на контейнера.
Дори и по този начин пълзенето беше крайно клаустрофобично и се усложняваше от смачкания при удара алуминий на вратите на отсека. Смит трябваше внимателно да планира всяко движение, докато минаваше над разкъсания метал, и се бореше да опази защитния си костюм. Не можеше да не потръпва всеки път, когато рамото му се опреше в надвисналата маса на пълната със спори обшивка.
Лицевата част на качулката пак се запотяваше и му пречеше да вижда и донякъде Смит трябваше да опипва пътя пред себе си. Посегна напред… и замръзна. Много бавно вдигна глава, като се опитваше да наднича по ръбовете на шлема.
— Майоре — каза предпазливо той. — Дясната ми ръка се оплете в жица. Жицата е свързана със серия правоъгълни метални кутии, закрепени с нещо като метална скоба отстрани на резервоара. Кутиите са с размери около трийсет на десет на осем сантиметра. Виждам и още шест, поставени върху близката до мен част от обшивката. Не мога да кажа дали друга такава серия е монтирана симетрично от другата страна. Не изглеждат като неразделна част от резервоара. И кутиите, и жиците са покрити със скреж и недокосвани. Стоят си така от известно време.
— Напълно си прав, полковник — кратко отвърна Смислов. — Напълно си прав. Това са термични запалителни заряди. Те са част от аварийното оборудване на бомбардировача. Били са предназначени да унищожат антракса, за да предотвратят залавянето му, ако самолетът бъде свален на вражеска територия.
— Хубаво. Какво да правя с тях?
— Нищо не трябва да правиш, полковник. Зарядите са стабилни. Би трябвало да се запалват чрез магнитно-електрическа кутия или от акумулаторна батерия, но ако има някакви акумулатори на борда, те отдавна са изтощени от студа.
— Благодаря, че ми каза — Смит измъкна ръката си и спря задъхан за момент.
— Това е странно — каза Смислов. — Екипажът на бомбардировача трябва да е прикачил запалителните устройства след кацането с намерението да унищожи бойния заряд. Чудя се защо не са ги задействали.
— Ако бяха го направили, щяха да спестят много неприятности на всички.
Смит продължи да пълзи към задната част на отсека. Не страдаше от клаустрофобия, но бомбеният отсек го влудяваше, и то страшно. Студените метални стени все повече го обгръщаха и му се струваше, че диша все по-трудно. Освен това почваше да го боли главата, а ударите на сърцето му пулсираха в слепоочията. Насила трябваше да се съсредоточи върху проверката на обшивката, обстойно, сантиметър по сантиметър, за пукнатини или други повреди, или за изтичане на спори.
Преодоля последния метър от задната част на отсека, за да провери и от другата страна резервоара и разклоненията на тръбопровода. Стъклото на шлема му все повече се замъгляваше, а светлината на фенерчето, изглежда, отслабваше. Главата му изведнъж сякаш се взриви и той опита да си поеме въздух, като тихо изруга. Това не беше хубаво! Трябваше да се маха оттук!
— Джон, какво има? — пак се обаждаше Валентина.
— Нищо. Добре съм. Просто… тук е тясно. Контейнерът не е засегнат. Тръгвам обратно.
Той се опита да се завърти и да се обърне в ограниченото пространство. Изглежда, нямаше да може. Продължаваше да се закача за неща, които преди ги нямаше там, и паниката, която беше потискал, внезапно се разгоря. Изпусна фенерчето и щом то се търкулна далеч, Смит пак изруга.
— Джон, добре ли си? — този път думите на Валентина бяха резки, изискващи.
— Да, по дяволите! — Той се отказа да търси фенерчето и опита да се изтегли към неясната пролука светлина в далечния край на отсека.
В очите му пареше студена пот, а ръцете му сякаш бяха обвити с втвърдяващ се бетон. Дъхът му свистеше през стиснатите зъби. Заповяда на тялото си да се движи. Само че то отказа да се подчини.
И тогава в помътнения му ум изникна мисъл. Не беше добре. Беше мъртъв.
— Махайте се от самолета! — извика изнемощял той и дробовете му изведнъж се подпалиха.
— Джон, какво има? Какво става?
— Самолетът е опасен! Заразих се! Тук има нещо друго! Не е антракс! Прекратете мисията! Махнете се оттук!
— Джон, чакай! Обличаме костюмите. Идваме при теб!
— Не! Костюмите не са добри! То прониква! Антибиотиците също не го спират!
— Джон, не можем просто да те оставим! — Зад обърканите думи на Вал той чуваше и настойчивите въпроси на Смислов.
— Забравете! — Трябваше да се насилва за всяка дума заедно с мъчителните глътки въздух. — Заразен съм! Вече умирам! Не тръгвайте след мен! Това е заповед!
Рано или късно непременно щеше да се случи. Избегна биологичния куршум на „Хадес“, на „Касандра“ и „Лазар“. Рано или късно трябваше да поеме отговорността. Онази частица от неговото разпадащо се съзнание, която представляваше изследователя и учения, си проправи път напред. Можеше да направи една последна услуга на онези, които щяха да го последват в тази черна дупка, за да проучват и да се борят с това нещо.
— Вал, слушай… слушай! Респираторно е. Удря през дихателните пътища. Изгаря дробовете и бронхиалните ми тръби… Няма натрупване или плавно засилване… Няма белодробна парализа… но не мога да си набавя кислород… пулсът ускорен… зрението отслабва… губя… сили… Изчезвайте… Това е… заповед.
Нямаше с какво повече да диша и да говори. Викаха го по радиото, говореха нещо за предпазния костюм. Не можеше да чува над зашеметяващите удари на сърцето в ушите си. Така ли е било при София накрая, да се удави в собствената си кръв? Не. Поне София не беше толкова самотна. Той направи последно усилие да се завлече до светлината, просто за да не умре на това отвратително място. После светлините изчезнаха и тъмнината изцяло го погълна.
Мина цяла вечност, а може би само секунда.
Смит започна откъслечно да осъзнава… Движения… Докосване… Гласове… Натиск върху гърдите си… Устни — меки, топли, живи — се притиснаха в неговите настойчиво, но без страст.
Усещанията му се върнаха. Повдигането на гърдите му; въздух — студен и чист — се изливаше в дробовете му като вода от охладена кана. Усети парещото ухапване на живота, който струеше от една точка във всички посоки. Можеше да диша. Можеше да диша! Лежеше там в изведнъж приятната хладна тъмнина и почти като в оргазъм се наслаждаваше на всяко вдишване.
Малка ръка без ръкавица отметна назад косата му и същите устни пак се притиснаха в неговите. Нежно този път и приятно се забавиха.
— Мисля, че дишането е напълно възстановено, професоре — отбеляза удивен глас с акцент.
— Само проверявам — отвърна втори, по-весел глас.
Смит осъзна, че под главата му е подложен навит спален чувал. Като отвори очи, той видя Валентина Метрас коленичила до него, качулката на якето й беше отметната назад, а върху черната й коса като звезди проблясваха ледени кристалчета. Тя му се усмихна и изви една от изразителните си вежди.
Смислов надничаше през рамото й и също се хилеше. Смит осъзна, че лежи на пода на предното отделение в бомбардировача. За момент не беше наясно какво всъщност правят всичките тук; после паметта му с трясък напълно се възвърна.
— По дяволите, Вал! Какво си мислиш, че правиш?
И двете вежди се повдигнаха.
— Че се наслаждавам на работата си?
— Нямам това предвид! — възкликна той, като се мъчеше да стане. — Този самолет е опасна зона! Има зараза…
— Полека, Джон, полека — отвърна историчката, като нежно го задържа легнал с ръце върху раменете му. — Няма зараза. Ти си наред, ние сме наред и самолетът е наред.