— Вярно е, полковник — кисело се намеси Смислов. — Казах ти и преди, с изключение на двата тона антракс под формата на оръжие на този самолет няма нищо поне малко опасно.
Смит отново се отпусна и откри, че още е с по-голямата част от защитния си костюм. Освен отблясъка на електрическия фенер, чиито лъчи изпълваха кабината, той видя през прозореца и гаснещата дневна светлина. Трябва да е бил в безсъзнание само няколко минути.
— Тогава какво, по дяволите, стана с мен?
— Предпазил си се почти до смърт. — Смислов вдигна качулката на защитния костюм. — Тук е студено. Влагата от дишането ти се е кондензирала и е замръзнала върху филтрите на дихателната ти маска. Така подаването на въздух постепенно е спряло.
Валентина кимна.
— Нещо подобно стана в Израел по време на първата война в Залива. По време на бомбардировка с ракетите СКЪД, когато имаше опасения, че Саддам ще използва нервнопаралитичен газ, редица израелски граждани се задушили, защото забравили да махнат капачките върху филтрите на противогазите си. Ти дишаше отново собствения си въглероден двуокис. Само че при теб ефектът трябва да е настъпил толкова постепенно, че не си забелязал натрупването.
Смит се върна към своите проясняващи се спомени.
— Да, когато започнаха дихателните ми проблеми, първо реших, че имам силен пристъп на клаустрофобия. След това си помислих…
— Знаем какво мислеше — меко каза Валентина. — Започна да докладваш симптоматиката на собствената си смърт. Но когато тръгна да ни даваш много добро клинично описание на човек, умиращ от задушаване, разбрахме какво става. Опитахме се да ти кажем да си свалиш маската, но ти беше твърде замаян, за да ни разбереш.
Тя кимна към остъкления нос на бомбардировача.
— Влязохме през прозореца на пилотската кабина, а Григорий се пъхна в бомбения отсек и те издърпа отвън. Малко реанимация уста в уста и ето те пак тук.
Смит направи физиономия.
— Извинете ме, но се чувствам невероятно глупаво.
— Аз не бих се чувствала така, Джон — сериозно отвърна Валентина. — Не мога да си представя какво ти е било да се покатериш в тази стая на ужасите. Само като погледнах през люка и беше достатъчно да ме полазят тръпки. — Историчката тръсна глава в крайно отвращение. — Обичам прецизните оръжия, но това… нещо… не е оръжие, то е кошмар.
— Няма да споря по въпроса — усмихна й се Смит. — Вероятно трябва да смъмря и теб, и майора, че не се подчинявате на заповедите ми, но, изглежда, ми липсва ентусиазъм. Благодаря ти, Вал.
Той протегна покрай нея ръка към Смислов.
— Благодаря и на теб, майоре.
Руснакът здраво я стисна.
— Добрият подчинен е длъжен да посочва факторите в ситуация, по вероятност пропусната от неговия началник — цитира той, все още ухилен.
Смит пак се опита да седне и този път успя със съвсем малко замайване. Силите му, изглежда, бързо се възвръщаха.
— Е, имаме една добра новина и една лоша. Лошата е, че още имаме антракс, с който да се занимаваме. Добрата е, че контейнерът изглежда незасегнат и неповреден. За всеки случай ще продължим с антибиотиците, но не мисля, че трябва да се сражаваме с някакво изтичане на спори. Вал, как…
Тя рязко се изправи, като силно, но, изглежда, случайно удари Смит.
— Слава Богу поне за това — продължи да бърбори тя. — Мислиш ли, че е безопасно да се укрепим в корпуса за през нощта? По звуците отвън разбирам, че времето малко се е влошило.
— Да… мисля, че това ще е добра идея — отвърна Смит. — Подозирам, че ще се чувстваме малко странно да лагеруваме върху купчина антракс, но смятам, че ще е съвсем безопасно. Какво ще кажеш, майоре?
Смислов сви рамене.
— Мисля, че и тук ще е страшно студено, но пък ще е по-добре от палатка отвън, върху ужасния глетчер. Но все пак смятам, че ще ни е по-добре в задната част.
— Прекрасно! — каза Валентина, като подаде ръка на Смит. — Да си събираме оборудването и да си поиграем на къща. Мога да си капна малко от онова медицинско уиски, което обеща.
Смит пое ръката й и се надигна от пода.
— Сега като спомена за него, аз също бих си капнал.
Седнал върху голите пружини на една от койките, Смит се мръщеше на портативната радиостанция.
— Станция остров Уензди, станция остров Уензди. Тук мястото на сблъсъка, тук мястото на сблъсъка. Ранди, чуваш ли ме? Край.
Малката тактическа радиостанция „Леприкорн“ изсъска в отговор и злобно изтрещя насреща му.
— Винаги става така, нали? — с отвращение каза Смит. Той затвори слушалката и сгъна обратно антената в кутийката. — Можеш веднага да се свържеш с най-отдалеченото кътче на света, освен ако действително нямаш нужда да говориш с някой.
— Между нас и станцията има цяла планина.
Седнала с кръстосани крака до мъничката походна печка, Валентина внимателно пусна топка силно смачкан сняг в тенджерката с вода, която се изпаряваше отгоре. Освен да разтопи кръг, голям колкото стъпка, в скрежа по тавана на спалното помещение, малката горелка, поддържана с гориво на гранули, не беше в състояние значително да повлияе на температурата в отделението, но можеше да осигури гореща вода за пакетираната храна и да напълни отново манерките на екипа.
За да пестят батериите, единственото осветление в помещението идваше от две химически пръчки, закрепени за рамките на леглата, и меката, изпълваща всичко светлина даваше усещането за затопляне.
Корпусът поне осигуряваше неподвижна въздушна защита от вятъра, който пищеше из глетчера. Обстановката в разбития самолет щеше да е поне търпима за през нощта.
— Кое легло искаш, професоре? — попита Смислов, докато откачаше спалния си чувал от рамката на раницата. — Дамите първи избират.
— Благодаря ви, любезни господине — отвърна Валентина. — Но моля, разполагайте се. Аз ще съм на пода.
— Аз също — добави Смит и отпи последната глътка кафе от походната си чаша. — В онези дни явно авиаторите са били с малки размери.
— Както искате. — Смислов почна да развива спалния си чувал върху долната койка отляво. — Сега вече знаем, че имаме антракс. Как ще действаме с него?
— Ами, мисля, че вашите хора са имали вярната идея. Ние просто ще идем една крачка по-нататък. След като още сме с пълен резервоар, смятам, че просто трябва да доведем отряд сапьори, които да опаковат фюзелажа с един-два тона термит и бял фосфор. И правим на пепел цялата проклета машинария.
— Определено не бива! — възкликна Валентина, вдигайки поглед от печката.
— Защо не? — объркан попита Смит. — Ако успеем да концентрираме достатъчно топлина около обшивката, би трябвало да изгорим всички спори, преди да се появи каквато и възможност да се разпространят.
— О, мили Боже! Слепите, които няма да видят! — Тя изразително размаха ръка из помещението. — Като се има предвид превъзходното състояние на самолета, той е историческа ценност! Да дойде пролетта, ако успеем да докараме тук ледоразбивач и хеликоптер кран, можем да го вдигнем от глетчера, общо взето, непокътнат! Може да се реставрира. Всъщност…
Идеята блесна в очите й.
— Всъщност с частите от тази катастрофа и онзи Ту-4, който е изложен в института „Гагарин“, се обзалагам, че можем да сглобим един напълно нормален самолет.
Тя се обърна с лице към Смислов, внезапно развълнувана като ученичка с ново колело.
— Ти си ходил в института! Виждал си „Бика“ в авиационния музей! Какво мислиш?
Руският офицер вдигна очи смаян.
— Наистина няма как да знам, професоре, но съм сигурен, че ще отидат страшно много пари.
— Ти остави набирането на средства на мен, Григорий! Познавам няколко заможни маниаци по военните птички, които ще дадат и крака си, и ръката си, за да видят как „Фифи“, паметната летяща крепост, прелита ниско заедно с оригинален руски В-29. Само Шамплейн ще даде поне четвърт милион!