Смит нямаше как да не се впечатли от нейния бликащ ентусиазъм. Валентина Метрас очевидно беше човек, който до последно държи на своето. Той тихичко подсвирна и посочи с палец напред към бомбения отсек.
— Опасявам се, че все пак още имаме някои други приоритети тук.
Валентина безгрижно махна с ръка.
— Подробности, подробности! Не ме интересува какъв вид бактерии ще трябва да чистим. Никой не може ей така да драсне клечката на този самолет, ако аз имам да казвам нещо за него. Та той е история!
— Това ще го решат великите сили, Вал — усмихна се Смит. — А не аз, с голямо удоволствие мога да кажа.
С напрегнато изражение Смислов погледна през рамо към Смит.
— Какво ще правим след това, подполковник?
— Знаем, че антраксът съществува и все още е фактор, затова приоритетът е да докладваме за него. — Смит остави празната походна чаша на пода. — Утре сутринта, ако времето е поносимо, смятам да направим бърз оглед около мястото на сблъсъка, за да потърсим спасителния лагер на екипажа на „Миша“. После тръгваме към научната станция. Ако не можем да установим радиовръзка с външния свят от станцията, тогава ще пратя Ранди с хеликоптера до ледоразбивача, за да докладва.
Смит внимателно гледаше гърба на Смислов, докато руснакът развиваше спалния си чувал върху койката.
— Освен това ще поверя на отряда за подкрепление да охраняват острова, майоре. Това значи, че ще включим и канадците в играта и, общо взето, цялата ситуация ще ескалира. Знам, че обещахме на вашето правителство да се опитаме да я запазим в мълчание, но сега, след като трябва да се справяме и с антракса, и с изчезналия екип на станцията, нямаме избор, освен да се разкрием.
— Напълно разбирам, подполковник. Наистина няма друг избор.
Отговорът на Смислов беше безучастен и Смит се запита дали руснакът беше съгласен с думите му, или говореше с някаква задна мисъл.
— О, Боже! Всичко това е в списъка с тревоги за утре — каза Валентина, като хвърли поглед на люка, монтиран в задната преграда. — През това време искам да видя нещо друго.
— Не може ли да почака до сутринта? — попита Смит.
Тя погледна към Смит така, че мигновеното килване на главата й и повдигането на веждата да останат скрити от Смислов. — Не е нищо особено. Няма да отнеме и секунда.
Като грабна едно фенерче, тя се изправи и тръгна назад. Отвори херметическата врата и приведена се вмъкна през нея. Последваха най-различни удари и блъскане, докато си проправяше път до самата опашка на самолета, а след това — няколко минути неясна тишина.
— Това вече е интересно — гласът й отекна като в метална кухина. — Джон, може ли да ми помогнеш малко тук, моля те?
— Идвам.
Смит последва Валентина в тъмния проход. Историчката се беше привела над отвора между пълнителите с муниции на опашната оръдейна кула. Насочила фенерчето към лицето си, тя беззвучно раздвижи устни:
— Затвори люка.
— Да му се не види, Вал. Да не си отгледана в плевня! Тук дори е още по-студено.
Той дръпна херметическата врата да се затвори и завъртя затягащия лост до заключено положение. Като се придвижи заднишком до пълнителите, той се спусна на едно коляно до Валентина. Между облечените си в ръкавици пръсти тя отново и отново подхвърляше снаряд на автоматично оръдие.
— Какво е това? — попита Смит, надвиквайки воя на вятъра, който фучеше около повърхността на опашката.
— Съветски 23-милиметров снаряд. От пълнителите на опашното оръдие — отвърна тя.
— Добре. Какво става?
— Нещо странно, Джон. Нещата не се връзват или по-скоро се връзват по много особен начин. Затова те срязах така в пилотската кабина днес следобед.
— И аз така си помислих — отвърна той. — Какво виждаш?
— Този самолет е бил напълно въоръжен за бойни действия. Освен че е носел заряда с антракс на борда си, отбранителното му въоръжение също е било напълно заредено. Нещо повече, този самолет тук не е извършил аварийно кацане. Било е случаен сблъсък.
Смит не беше съвсем наясно каква е разликата.
— Сигурна ли си?
— До голяма степен. Бомбардировачът не е бил настроен за аварийно кацане, когато се е ударил в леда. Помниш ли, когато те питах за контролните уреди на витлата и смесването на гориво в пилотската кабина? Оставени са на крайцерски режим. Освен това те питах за лоста на механизацията. Задкрилките не са били спуснати, както би следвало при всякакъв вид преднамерено кацане.
Валентина почука върху кожуха на пълнителя с кокалчетата си.
— И, накрая, не са извадили пълнителите с муниции на оръдейната кула. В една летяща крепост В-29 или в Ту-4 „Бик“ това би било стандартна процедура в случай на принудително или аварийно кацане.
— Тогава какво е станало, по дяволите?
— Както ти казах, куриозен сблъсък, абсолютна злополука — продължи тя. — Според картите на остров Уензди глетчерът има постепенен низходящ наклон в северна посока. Бомбардировачът трябва да е заходил от север. Освен това трябва да са летели през нощта, ниско и на уреди, защото изобщо не са знаели, че тук има остров. Влезли са между върховете и теренът внезапно е изникнал под самолета. Преди пилотите да разберат какво става, са се ударили в земята или по-точно в леда. Трябва да са летели с пълна крайцерска скорост, доста по-бързо отколкото при стандартно приземяване, но както неизбежно става, по това време повърхността на глетчера трябва да е била относително гладка, без някакви ръбове или пукнатини, които да заклещят самолета. Така че са се ударили на равно и са се плъзгали без препятствия.
Има подобни катастрофи и на Северния, и на Южния полюс — продължи шепнешком тя. — Когато екипажите са губили ориентация заради трудноразличимия релеф в тези условия. За да приключа темата, този самолет не е бил в извънредно положение, когато е паднал. Не са били изгубени и не са се приземявали. Били са в контролирана крайцерска конфигурация и са отивали някъде другаде.
— Щом е така, не трябва ли да са видели острова на картите си? — попита Смит.
— Спомни си, че през 1953 година подробната навигационна информация за тази част от света просто не е съществувала. Възможно най-точната карта е била американска военна тайна. На всичкото отгоре остров Уензди е нещо като забележителност. Той е една от най-високите точки в архипелага Кралица Елизабет. По онова време този, който е планирал полета на самолета, е нямал представа, че една адски голяма планина ще им се изпречи насред Северния Ледовит океан.
— Не е чак толкова високо — размишляваше Смит. — Тук сме само на 760 метра надморска височина. Това не е ли доста ниска крайцерска височина за херметически самолет като този?
— В голяма степен — съгласи се тя. — Всъщност Ту-4 или В-29 би следвал толкова ниска траектория на полета само по една причина: екипажът му се е тревожил да не го засече радар с далечен радиус на действие.
Джон се насили да изиграе адвокат на дявола.
— Нямаше ли да видят острова на своя навигационен радиолокатор?
— Само ако са го използвали. Ами ако са поддържали пълна радиоелектронна маскировка и всичките им радиолокационни и радарни предаватели са били умишлено изключени, за да не бъдат засечени?
Ако това беше възможно, изглежда, ставаше още по-неприятно.
— И какво мислиш, професоре? — попита Смит.
— Не знам какво да мисля, подполковник — отвърна тя. — Или по-скоро не знам какво искам да мисля. В едно съм сигурна. Утре сутринта трябва да намерим екипажа на този самолет. В по-цялостната картина на ситуацията това може да е по-важно от антракса.
— Мислиш ли, че това може да има нещо общо с алтернативния план на руснаците?
Смит видя как тя кимна.
— Много вероятно. Подозирам, че когато открием спасителния лагер, ще разберем.
— Подозирам, че дотогава ще разберем и за майор Смислов — мрачно отвърна Смит.
С ъгълчето на окото си Смислов наблюдаваше как Смит изчезва в опашката. Цяла вечер беше чакал възможност да действа, поне за момент, когато другите се занимаваха с нещо или бяха разсеяни. Това можеше да е най-добрият му шанс, ако не и единственият.