Той тръгна към тунела за пълзене, който водеше в предната част, и се заизвива по протежението му колкото можеше по-бързо и по-безшумно. Знаеше точно какво да търси и точно къде трябва да е то. Освен това имаше връзка петдесетгодишни ключове в джоба си.
По-рано през деня, когато бяха в пилотската кабина със Смит и Метрас, не беше посмял да търси. Не можеше да рискува и да привлече вниманието им към официалната документация на „Миша 124“, докато не се увери в статуса й.
Легнал по корем в предното отделение, той извади джобно фенерче от якето си. Стисна го между зъбите си, спусна се на едно коляно долу до навигаторското място и прати тъничкия пронизваш лъч по касата за карти под масата. Извади връзката ключове и припряно почна да изпробва ключалката на касата.
Това беше съветски бомбардировач, а в бившия Съветски съюз картите бяха военна тайна, крита от всички, освен от упълномощените служители.
След известно съпротивление механизмите на ключалката се завъртяха за първи път от половин век насам. Смислов отвори малката тежка врата.
Нищо! Касата беше празна. Навигационните карти и програмираните цели, които е трябвало да бъдат използвани от радиометриста, ги нямаше.
Без да губи време, той затвори и отново заключи касата. Следваха бордовият дневник на бомбардировача и заповедите на командира на полета. Като се придвижи напред към лявата страна на пилотската седалка, Смислов пъхна втория ключ в ключалката на пилотската каса, поставена под седалката. След като отвори малкото плоско сандъче, руснакът затърси пипнешком из него. Пак нищо!
Значи оставаше касата на политкомисаря. Най-критичната от трите. Той се провря между пилотските места към позицията на бомбардира в самия нос на самолета. Тук стъклото на недокоснатата от стъпки оранжерия беше вдлъбнато от удара. Вътре беше навалял сняг и после беше замръзнал. Самия механизъм за насочване на бомбите го нямаше — не е бил нужен за тази мисия — и останалата част от кабината беше погребана под втвърден полулед. Като измъкна ножа от колана си, той прокопа път до монтираната в пода каса.
Проклятие! Заключващият механизъм здраво беше замръзнал. Като ругаеше шепнешком, руснакът свали ръкавиците си. Извади запалката от джоба си и поднесе малкото газено огънче към мястото на заключване. Изгори пръстите си и пак изруга нещо, мърморейки, после отново пробва да отключи. Упоритият механизъм неохотно поддаде.
Нямаше ги. Снимките на целите и картите. Заповедите за действие. Бордовият дневник на политкомисаря, инструкциите за непредвидени ситуации и планът за действие на екипажа след мисията — всичките бяха изчезнали.
Смислов пак заключи вратата на касата, утъпка и заглади снега върху нея, като се опитваше да заличи следите от своето вмешателство. Изправи се и отново сложи ръкавиците си, а мислите му препускаха. Всичко беше изчезнало. Цялата документация на мисията. Така и трябваше да бъде. Политкомисарят на „Миша 124“ е имал заповед да унищожи и последното парченце от доказателствата относно мисията на бомбардировача от Събитието на пети март.
Но на политкомисаря е било заповядано да унищожи също и самолета, и неговия товар. Термитните запалителни устройства в бомбения отсек бяха доказателство, че тъкмо това е правел, когато са го прекъснали. Но какво е станало с документите? И тях ли са му попречили да унищожи?
И какво е станало с хората? Утре Смит щеше да иде да търси екипажа на бомбардировача. Какво ще е останало там за него?
Смислов дръпна надолу ципа на якето и прибра фенерчето писалка. Извади и запалката от джоба на ризата си. Не малката пластмасова с газ, която беше купил от магазина на летището в Анкоридж, а другата — стил „Ронсън“ резервоарна запалка, която беше донесъл със себе си от Русия. Балансираше с нея в дланта си, а умът му препускаше през бързо стопяващите се възможности, останали пред него.
Можеше да се успокоява с мисълта, че повечето решения, които трябваше да се взимат, лежаха на неговите плещи. Ако руските спецназовци бяха убили персонала на научната станция, значи съдбата трябваше да следва неумолимия си ход. Той нямаше да е отговорен за предстоящата конфронтация между Съединените щати и Русия.
Трябваше да се тревожи само за предателство. Днес беше спасил живота на приятел в тази странна, студена метална стая. Утре може да се наложи да убие същия този приятел като враг. И опровержението, че нямаше да е по вина на Смислов, отекваше ясно.
— Хей, майоре, добре ли си там, горе? — отекна гласът на Смит в тунела откъм задното отделение.
— Да, подполковник — отвърна Смислов, а пръстите му се вкопчиха в малката сребърна кутийка. — Просто… си изпуснах запалката.
Няколкостотин метра нагоре по лицевата страна на източното възвишение, върху издатина, от която се виждаше и глетчерът, и мястото на падналия „Миша“, през една пукнатина в изкусно замаскиран камък и заслон от снега надничаше голямата леща на мощен прибор за фокусиране на точкови цели. Двама мъже лежаха под заслона, предпазени от покрит с ледени кристалчета бял брезент, разстлан и прикрепен над главите им. Независимо от защитата, студът върху открития планински склон беше пронизващ. Въпреки това двамата наблюдатели упорито търпяха — единият се взираше през фотоувеличителния прибор за нощно виждане, прикрепен към визьора, а другият напрегнато слушаше малкия радиоприемник, който му бяха дали.
На определени интервали двамата мъже изпълняваха ритуал за оцеляване — свободните им ръце се движеха между краката, подмишниците и лицата, пренасяйки телесна топлина до изложената си на студа кожа, и се пазеха от зловещото, разрушително измръзване.
Като се плъзгаше по корем, сякаш е гущер, пропълзя трети, облечен в яке, мъж и отиде при двамата зад заслона.
— Нещо да докладваш, сержант?
— Нищо важно, лейтенант — изсумтя мъжът зад визьора. — Разположиха лагера си в останките на самолета. Може да видите светлини през прозорците на задното отделение. А от време на време и в предното.
— Дай да погледна — каза лейтенант Томашенко.
Сержантът спецназ се търкулна встрани, за да направи място на взводния си командир, и Томашенко се намести зад прибора за нощно виждане, надничайки в зеленикавосивкавия свят, който той разкриваше. Бомбардировачът лежеше върху глетчера под наблюдателния пост като заседнал на брега кит. Бледите струйки светлина, които се процеждаха през илюминаторите на падналия бомбардировач, едва доловими с просто око, се усилваха до яркозелено от фотоувеличителя. От време на време ярката светлина почваше да пулсира, докато някаква фигура се движеше покрай изпъкналите прозорци.
— Очевидно спорите антракс не са разпилени из самолета — измърмори Томашенко. — Това поне е нещо.
Томашенко и хората му не бяха посмели да се доближат до падналия Ту-4 и изобщо не бяха стъпвали върху глетчера. Заповедите на взвода бяха специфични и строго ограничени. Да държат мястото на катастрофата и разследващия екип под наблюдение от далечно разстояние. Да замаскират присъствието си на острова. На всяка цена да избегнат разкриването си. Да чакат издаването на алфа командата от определения агент, прикрепен към американската страна. Да се позиционират така, че да се намесят веднага при излъчването на споменатата заповед. Да са готови да се изтеглят към подводницата, ако заповедта не бъде издадена.
Томашенко понечи да пита радионаблюдателя дали не е чул нещо, но се спря. Ако сигналът беше излъчен, той щеше да го чуе. Дотогава трябваше да чакат.
29
Станцията на остров Уензди
Ранди Ръсел тихо лежеше в тъмното. Зад преградата, в главната стая на спалното помещение, тя чу тежкото, спокойно дишане на доктор Троубридж — звукът, който беше чакала.
Час по-рано тя и Троубридж бяха усилили огъня в спалното. В женската част Ранди само се беше опънала напълно облечена върху леглото на Кейла Браун и отказваше да заспи. Сега, като безшумно се завъртя и стъпи на крака, тя почна да се приготвя за излизане навън. Натъпка три чифта чорапи в белите термопластични защитни ботуши. После дойде ред на якето и предпазните горни панталони с дамския „Магнум“ и бързо сменяемите барабани, пъхнати в джоба на кобура. Сложи вътрешните ръкавици „Номекс“ и външните от кожа, както и бялата защитна маска, а най-накрая снежния камуфлаж.